Със стачката си учителите успяха да извоюват някои материални придобивки, но загубиха символната битка в обществото. Снимка: Архив "Сега"

Недоволството на народа от властта често е основателно, но проблемът е, че не води доникъде. Според традицията на популизма то се вмества в схемата: "Политиците са корумпирани и некадърни. Да си ходят!"

Има обаче други, по-продуктивни гледни точки към социалното развитие, които не присъстват в публичния дневен ред. Възможно е да се замислят нови, различни социални проекти в рамките на либералната демокрация. Те не се изчерпват с изобличаването на произвола на управляващите, а предлагат социални промени, чието осъществяване може да подобри усещането за справедливост в обществото.

За да могат да се появят и дебатират подобни проекти обаче, първо трябва

да се преодолее фрагментацията на обществото

Защо недоволстваме, ще кажат някои, като съвсем доскоро демонтирахме социализма, все още не сме установили либералната демокрация, а вече трябва да я критикуваме? Нямаме нужда от критика, днес се нуждаем повече от силна власт, от ред, от законност... Според мен обаче по-важно от един наложен "отгоре" ред е да чуваме и гласовете, идващи "отдолу". Обществото не се нуждае толкова от силно управление "отгоре", колкото от съживяване, от създаване на нови социални връзки между гражданите, на нови солидарности, които да стимулират гражданския живот и да съживят и политическата сфера. Такива социални връзки могат да възникнат около всякакви колективни каузи, например грижата за околната среда, реформирането на образованието и т.н.

Социалната критика у нас

е блокирана от две илюзии

Едната е, че обществото се създава само чрез политическата власт, затова ние трябва да мерим състоянието му основно по начина, по който гражданите се отнасят към партиите и политиците. Много авторитетни изследвания отдавна са демонстрирали обратната зависимост: общото състояние на едно общество е израз на социалните връзки между гражданите. От това дали между тях има доверие или недоверие, уважение или пренебрежение, хоризонтални отношения на равнопоставеност или вертикални отношения на подчинение се определя каква ще бъде и политиката, и най-общо - възможностите за развитие и растеж на самото общество. Класическите вече изследвания на американския политолог Робърт Патнъм за демокрацията в Италия демонстрират именно тази зависимост. Една и съща политическа и административна система работи добре в Северна Италия, а не работи в Южна Италия поради различията в социалния модел: хоризонтални връзки на доверие и сътрудничество между гражданите - на север, йерархични клиентелистки връзки, заредени с недоверие и подозрителност - на юг.

Втората илюзия е, че

управлението трябва да се осъществява от експерти,

а не от политици. Тази теза, отдавна критикувана под името "експертокрация", днес отново е водеща при много дебати. Редица западни социолози и политолози говорят, че през последните две-три десетилетия се е извършил преход от представителна към "мениджърска" демокрация, при която политическата легитимност е подменена от легитимността на експертите. Това означава, че политиката като колективно обсъждане и избор между различни варианти за развитие на обществото се обезценява, че политиците се превръщат във фасадни фигури, че социалната критика е напълно безсмислена. Експертите претендират, че разполагат със сигурно знание за тенденциите на социално-икономическото развитие. Подобни претенции обаче лесно могат да бъдат опровергани с примера на настоящата финансова криза. Според Нобеловия лауреат по икономика Пол Кругман кризата показа не само необходимостта от регулация на пазарите, но и разкри до каква степен знанията на икономическата наука са хипотетични и погрешими. В България подобни думи трудно се чуват. Тук експертите са фетишизирани. Там, където няма политически страсти и колективни идентификации, където има само добре пресметнати частни интереси, трудно ще има ангажимент и отговорност към обществото.

В България отсъства социалната критика, но присъства популистката. Голяма част от енергиите на протеста в българското общество протичат именно в нейните канали. Тя се изразява в недоволство от корумпираните, отчуждени и цинични елити, които злоупотребяват с власт, обогатяват се за сметка на добродетелния и страдалчески народ. Популистката критика е обяснима и до голяма степен оправдана, но

тя е твърде опростена и не особено ефективна

От една страна, тя фокусира изцяло натрупаното в обществото чувство за несправедливост върху управляващите, идеализирайки обикновените хора. От друга страна, води до периодични смени на управляващите, но не и до съществени промени на самото общество. Невротичната цикличност, с която се повтарят упованието и разочарованието от властта - от правителствата на Костов, на Сакскобургготски, на Станишев - е свидетелство за тази прекалена фиксация на гражданите в политическите елити на деня, но не и върху политическата и социалната система като цяло.

Ролята на социалната критика е по-различна. Тя не се изчерпва с критиките към поредното правителство, а поставя под въпрос нагласите, ценностните йерархии, приоритети на обществото. Както вече стана ясно, нейното практикуване, и то не само в България, става все по-трудно поради нарастващата фрагментация, раздробяването на обществата. Причините за това са комплексни, по-важни в случая са последиците. Разпадането на груповите идентификациии, заличаването на солидарностите затруднява отстояването на колективни каузи. Най-напред, защото се губи "социалната видимост". Разпадането на груповите идентичности превръща важните проблеми, като тези за социалните неравенства или за социалната несправедливост, в частни проблеми. Как да критикуваме, ако заради собствената си леност се провалим в образованието си? Но защо да търпим, ако разпадът на образователната система ни превръща в професионални неудачници? Очевидно някои важни социални проблеми могат да бъдат усетени, разбрани, превърнати в каузи само ако бъдат дефинирани като колективни и ако стане ясно, че засягат по сходен начин множество хора.

Пример в това отношение са неуспешните граждански протести пред парламента в началото на тази година. Ще ги запомним повече с провокациите и полицейските погроми, отколкото с каузите на протестиращите. Причините за провала бяха не толкова липсата на мотивация или на изявени лидери, колкото невъзможността недоволството и гневът на отделните граждани

да се изразят в ясно и убедително изказана колективна кауза

Събралите се пред Народното събрание изглеждаха толкова разединени, непознати, чужди едни за други, че нямаше никакъв шанс да излъчат общо послание, още по-малко да получат по-широка обществена подкрепа. Гражданското безсилие демонстрира степента на социално раздробяване.

Социалната критика може да помогне за създаването на новите солидарности в днешните демократични общества. Само по този начин разпилените гласове ще бъдат събрани и чути. Но за тази цел социалната критика се нуждае от подкрепата на нова форма на патриотизъм: не допотопния национализъм, суетящ се около мощите на предците, а съвременен патриотизъм, изискващ онова, което най-много ни липсва днес: признание, уважение и грижа на гражданите едни за други.

*Авторът е философ и социолог, преподавател в СУ "Св. Климент Охридски"