|
Юлия Роне, 2 курс студентка по културология
Чакахме асансьора заедно. Той се загледа в един плакат на стената и каза, че кръгчетата на него подозрително му напомнят за андрогините у Аристотел, които били кръгли, имали четири крака, две лица и били съвършени. Беше типичният студент интелектуалец с шалче, който слуша "Дорс", чете Буковски и пише поезия. Но тъй като по лошо стечение на обстоятелствата и аз самата приличам на тези интелектуалци, а на всичкото отгоре съм и прекалено възпитана, не му казах, че андрогините всъщност са от "Пирът" на Платон.
Качих се с него в асансьора и се оставих да ме впечатлява с неща, които вече знаех, с шаманските имена на Хайдегер, Гадамер, Хабермас и други умрели германци. (Всъщност Хабермас е жив.) Беше разговор като много други, които се научаваш да водиш в университета, без да прекрачваш тънката граница, която разделя твоя собствен "остър" интелект от снобизма на всички останали. И все пак, колкото повече вървяхме под дъжда, в рамките на един разиграван десетки пъти диалог, започнах да усещам, че в това момче има нещо оригинално. А когато погледна една локва и ми каза да си представя, че това е море и Одисей в този момент минава покрай сирените (които според Кафка всъщност мълчат), ми стана даже весело. После той извади една книга, откъсна четири страници и ми ги подари. Повече не го видях.
Не знам как се казва това момче, не помня дори как изглежда, но четирите страници стоят пред мен. Те са от дневниците на Кафка и са за приключенията на Дон Кихот, истината за Санчо Панса и мълчанието на сирените. Не знам защо, когато седнах да пиша за моя университет, те бяха първото, за което се сетих. Моят университет е
територия на странстващи идеи,
споделени страници и необикновени приятели. За някои Софийският университет е отправна точка, добър старт в живота. За мен той е дом, в който се завръщам. Университетът навярно е единственото място, където на 19 можеш да откриеш това, което често загубваме на тази възраст, а именно себе си. Това е мястото, където забравих портмоне, пълно с пари, и го намерих три часа по-късно недокоснато. Това е мястото, където моята колежка Румяна ми показа в почивката между лекциите стихове на Превер и за пет минути, докато ги четях, забравих шумния коридор, света и нея самата.
И все пак има нещо тревожно неточно във всичко, което казах досега. Университетът не е място. Той е идея. Университетът - това са хората в него, войнстващият легион от идеалисти, вечно недоволни, търсещи хора. Всеки човек е вселена. Universitas. И всеки един, когото съм срещнала, откакто влязох в СУ, е като малък университет, който ме учи на нещо. И ако трябва да опиша Софийския университет с една дума, тя би била среща. Сякаш всички от моето поколение, които не искат да бъдат просто свидетели на живота си, са си дали негласна среща, нещо от рода на "да се чакаме в университета на 19". И няма как да отидеш навреме. Винаги си подранил. Винаги се оказва, че очевидностите не са толкова безвъпросни, че няма абсолютни истини и че в крайна сметка трупаш не толкова знания, колкото съмнения. Университетът е като очна ставка с живота, като опасно преследване, в което мъдростта се опитва да спечели младостта, а младостта - мъдростта.
Трябваше да опиша своята утопия за университет
Но най-чистосърдечно си признавам: утопиите ме плашат. Не ми вдъхва доверие геометрично планираното щастие, ужасява ме съвършенството. Обичам хората с всичките им несъвършенства. С условностите им, претенциите и гордостта. Когато администрацията на Никсън искала да депортира Джон Ленън заради призивите му за мир, той излязъл с официално изявление, че иска гражданство в качеството си на посланик на Утопия. Иска ми се да мисля за Софийския университет като школа за такива посланици. Утопия е страна, която не съществува Никъде, но нейните посланици са Навсякъде. Те непрестанно са в тежка икономическа криза, а най-ценната им валута са идеите. Те застават зад своите идеали и проливат за тях не кръв, както би казал Камю, а мастило. Те могат да видят в една най-обикновена локва безбрежното море на Одисеята. Imagine.
Родена съм 1989 година. От руините на утопиите с техните здраво укрепени стени и усмихната несвобода излезе едно ново поколение на личностите и индивидуалистите. Утопиите умряха. Дойде времето на утопистите. Тези, които оставят познатото и се хвърлят в реката, за да отидат на другия бряг. Тези, които надхвърлят себе си, за да се стремят към нещо отвъд. И нищо чудно, че думата студент идва от латинското studere - стремя се. Моят университет е тук и сега. Моят университет са моите колеги: посланиците на Утопия.
 |
|
120 целувки за 120 години Алма матер
снимка: БОРИСЛАВ НИКОЛОВ
|
|
|
