|
Проф. Николай Василев
Имаше един човек, който бе се мижитуркал в навечерието на Промяната и който бе пъргаво изскочил на светло след нея, когато стана безопасно да се изскача на светло. Той беше дядо Гоце. Ужким просветeн историк с диплома като чаршаф, па сляп за диалектиката на историята.
Настана свободна България. И дядо Гьоцо стана свободен - докладваха му това. Пак добре, че му го докладваха. Иначе я разбрал, я не.
Но той жадуваше да види "българското", да му се порадва. "Де е българското?" - питаше се той учуден, приседнал под номенклатурната сянка на любимата си партийна структура, с поглед безжизнен, мечтателно впит в пространството. Да види по свой терк подредена, независима от чужда подредба България - това беше неотстъпната му мисъл. Той се боеше, че ще умре, преди да разбере какво е нещо "българското".
Подпитаха го еднъжка като как си представя "българското" управление.
- Като сплотение на изконни българи - рече старецът. (Речено - сторено.)
Минуваха годините. По някое време се затътри да ги посети. Заслизаха към него по стълбите тримата коалиционно сплотени управници - българинът Дмитриевич, българинът Кобург и Гота и българинът Доган. Дядо Гьоцо по тропането на марковите пътъци позна, че са те, па свали шапката.
- Какво има, дядо? - попита началническата терца приветливо.
Дядо Гьоцо приближи към тримцата, премести си шапката под лявата мишница, побара копринената Станишева алчност за власт, похвана папката липсващи нотариални актове за Кобурговите репарирани кории, попипа с трепетна ръка фирмените обръчи на Доган.
- Господи, видох! - продума, прекръсти се, па си изтри с ръкава сълзите и раздаде всекиму по шепа ордени "Стара планина".
Разнесе се слух, че в освободеното за пореден път отечество се поражда и крепне мафия. Тоя слух стигна и до ушите на дяда Гьоца и разтресе като с чук душевната му летаргия.
- Как? У нас? Българска мафия? - той не искаше да повярва. - А паши кои са й? Види се, намерили се - свят голям. Френци ли са пак?
Казаха му, че са българи. Смая се старецът.
- Как, наши? Български мафиоти! Дето ингилизи и талянци викаха, че не може! Та сме имали по далавераджии хора и ние?
Изпълни се душата на дяда Гьоца с възхищение. И мафия, и паши, и коалиция, и предпазни клаузи, и милиони, и чудесии над чудесиите!
Доволен от постепенно осеферващото се отечество, дядо Гьоцо отиваше редовно на скалата, надвиснала над дълбоката клисура на Искъра, щом наближаваше часът на влака, за да чуе свирката и да погледа българската железница как фучи из устието.
Често някой нов кондуктор запитваше на ближната станция селяните, що се качваха в третия клас:
- Кой е този човек, дето все маха с шапка там от канарата? Някой луд?
И селяните отговаряха обикновено:
- Не бе, дядо Гьоцо гледа ще ли мине поне една българска железница, без да се запали някой от вагоните й
|
