|
Атанас Липчев
Седи срещу мен - млад и самоуверен, пуши скъпи цигари и отпива от евтиното кафе, което му предложих, при това се мръщи гнусливо. Преметнал е крак върху крак, костюмът му също е скъп, а пръстите на ръцете му са обкичени със злато, оглежда снизходително скромната ми стая с още по-скромно обзавеждане, сетне погледът му се спира върху мен.
Седя срещу него - остарял, обезверен и потиснат, иска ми се да забравя, че до края на седмицата трябва да платя тока, инак ще го изключат, така както изключиха телефона миналия месец, така както вероятно ще ми спрат и водата. Опитвам се да скрия скъсания си чехъл под ниската масичка и да не мисля за протритите ръкави на сакото си. Опитвам се също така да си възвърна поне част от отдавна забравеното достойнство, да изглеждам нахакан и делови като човек, който си знае цената и владее положението, каквото и да мисли жена му по въпроса. Затова спокойно сръбвам от кафето и разпечатвам поредния пакет "Мелник", но с периферното си зрение улавям снизходителната му усмивка. Правя се, че не съм я забелязал, не мога да се ядосам дори, вместо това внезапно се сещам, че не съм се бръснал от няколко дни. Знам как изглеждам, като съм небръснат изглеждам отвратително, както впрочем изглеждат всички старци - с побеляла четина и кървави жилчици в избледнелите си очи.
Седим двамата пред холната масичка на по чашка кафе. Той - отпуснат във фотьойла, а аз - изгърбен на неудобната табуретка. Между нас е папката. Внушителна и респектираща, облечена в кожа със смарагдов цвят... да бе, точно пък със смарагдов цвят, че то такъв цвят май изобщо няма, пак говоря глупости, по навик говоря глупости, но във всеки случай папката изглежда много внушителна, дори някак вълнуваща. Човек би помислил, че в нея се съдържат безценни бисери на словото, ако се съди по количеството листи, би помислил, че в тези листи се крият много мъдрост и прозрения. Поне на мен ми хрумна нещо подобно, когато преди няколко дни ми я донесе младият господин, който сега седи срещу мен, пуфти със скъпата си цигара и ме наблюдава с нескрита досада.
Господинът е преуспяващ бизнесмен, женен за чехкиня, и от десетина години живее в Прага. И кой знае как му е хрумнала идеята, че е длъжен да напише книга. При това роман. Аз пък съм фалирал писател и проклинам деня, в който прописах. Господинът не е съвсем уверен в достойнствата на произведението си и му е нужен редактор. Добър, евтин и послушен редактор, който се чуди как да си плати сметките и отдавна е загубил уважението на жена си и на децата си. Обикновено редакторите не умеят да печелят пари, затова са и редактори. Но нещо ми подсказва, че този път може би ще успея да си купя ново сако. Само трябва да излъжа. Не, не, защо ще лъжа, какви са пък тия превземки сега, не е необходимо да се лъже, просто ще спестя истината...
А истината е въпросната папка, в която съм вперил поглед. Истината е, че младият господин, преуспяващ бизнесмен и кандидат-писател, е отчаян графоман. Съмнявам се, че е прочел една книга в живота си, допускам дори, че цялата му култура е почерпена от блудкави телевизионни сериали и екшънфилмчета. И ако съм честен човек, трябва да му го кажа, не директно, разбира се, това би могло да го убие, някак по-меко, по-засукано трябва да му го кажа, хем да ме разбере, хем да не се обиди. Не мога да го излъжа, никой няма полза от това, най-малко самият той, има вид на човек с огромно самочувствие, такива мъже обикновено са със силен характер, надявам се, че ще го преглътне. Лошото е, че той изобщо не се съмнява в способностите си, довери ми го преди два дни, когато ми даде ръкописа. Липсвал му опит, призна той, и затова допускал, че е възможно в книгата му да се срещнат тук-там някои дребни стилистични грешки. Така че, каза той преди два дни, ще ви бъда задължен, ако се наемете с редакцията на романа ми, имам ви пълно доверие, вие все пак сте професионален писател. Ще ви платя по два лева на страница, каза още той, хвърлете едно око на книгата, а аз ще дойда вдругиден, за да ми кажете какво сте решили.
И сега ще трябва да му кажа истината. Защото съм честен човек. Защото никога досега не съм чел подобни безумия, само болен човек с правопис на второкласник и въображение на овен може да съчини подобни дивотии. Дори само от един повърхностен прочит се почувствах омерзен, почувствах се гадно и кой знае защо засрамен, сякаш аз съм писал тия идиотщини. Не мога да го излъжа, гледам папката и се изприщвам от притеснение, а той мълчи в очакване и невъзмутимо пуфти с цигарата си, боже, колко много самочувствие, защо не си ми дал поне една мъничка част от неговото... Два лева на страница, мили боже, а аз трябва да му откажа, триста страници по два лева, не, не мога, свят ми се завива, главата ми бучи, устата ми пресъхва, та това са страшно много пари, я да видим какво може да се направи с толкова много пари... Сметките ще платя, първо тях ще платя, разбира се, че инак ще ми спрат тока, после ще платя здравните си осигуровки за последните три месеца, защото докторката пак ще ме изгони, като отида за рецептата, обувки ще купя на жена си, че гледам още ходи със зимните, а пък вече е юни, да, обувки ще й купя на милата, тя ги заслужава. Да, тя е светица, бачка като добитък, докато аз си играя на писател. Някак изведнъж остаря, лицето й придоби упорит, уморен и сякаш хронично недоверчив израз, колчем ме погледне, и виждам в очите й такава пустота, такава пустота... Обувки ще й купя на милата, че още ходи със зимните, а на себе си, естествено - сако, най-после ще си купя ново сако, на това съвсем му се протриха ръкавите и хастарът му се разпра отвътре, та съм го прихванал с безопасна игла, за да не виси. Накрая и една бутилка ракия ще купя, ще се скрия някъде и ще я изпия, сам ще си я изпия, и то без мезе. После ще купя едно цвете на жена си. Не помня откога не съм й купувал цвете. Не помня изобщо да съм го правил някога. Тя ще ме попита, разбира се, откъде съм намерил пари за цвете и ракия, а аз ще й река, че съм ги спечелил, да, с литературен труд съм ги спечелил, колкото и да не й се вярва. Глупости, ще се засмее тя, а в хубавите й очи ще блесне сълза, пак си ги измисляш, кой знае какво си продал. А аз ще се замисля - какво ли продадох всъщност, май че е права, сякаш наистина продадох нещо от себе си, колко ли пъти съм го правил досега...
Седим двамата пред ниската холна масичка, мълчим и пушим. Той - своите скъпи цигари, аз - моя добър и стар "Мелник". Той - млад и преуспяващ бизнесмен, аз - остарял, оглупял и фалирал писател.
И в този миг разбирам, че вече нямам нищо за продан.
Атанас Липчев е роден през 1951 година във Варна. Завършил е българска филология в Шуменския университет "Еп. Константин Преславски". Първата му книга "Вълча любов", сборник с разкази и новели, излиза през 1986 г. През 2004 г. издава втората си книга - романа в две части "Тежки пари", а през 2005 г. романа "Тихият бял Дунав" - първия български роман за концлагерите в Белене и Ловеч, който тази година претърпя второ издание.
|
