|
Ивайло Дичев
Отдавна знаехме за него, но е друго да видиш с очите си. Войната свърши, когато в журито на Music idol една до друга седнаха носталгичният спомен за българската соцестрада Йорданка Христова, от една страна, дивата на поп-фолка Глория, от друга, емблематичният за обърнатото на Запад поколение на 90-те Дони -от трета. Вероятно сте забелязали и че откриването на Евровизия по националната телевизия стана от облечения в женски дрехи Азис? Да припомня и клипа в защита на българските медици, където рамо до рамо пееха доскорошни музикални "врагове". Като че ли единствените, които яростно продължават да громят чалгата, са неуравновесените деятели на "Скат", телевизия, която странно как съществува толкова години без всякакви приходи.
Сега, обръщайки се назад, би било интересно да се запитаме
защо беше цялата тази погнуса
в средите на държавната интелигенция, останала от времето на социализма, цялата тази ярост към новата комерсиална култура, към любителската чалга, мутирала в професионален поп-фолк. Нека ви уверя, че лично аз подобна музика рядко слушам, монотонно и скучно ми е - но подобна скука ми навяват популярните жанрове изобщо. Това, което искам да подчертая, е, че откъм музикалната форма, стилистиката, емоциите няма особена разлика между Глория и Йорданка Христова, между Ивана и Лили Иванова, между Слави и Емил Димитров. Откъде тогава яростта към първите, почитта към вторите (спомнете си погребението на Емил Димитров, обявен за изпълнител на "неофициалния химн на страната")?
Някой ще каже - естрадата беше романтична и свенлива, поп-фолкът, особено през 90-те - разюздан, вулгарен. Не забравяйте, че популярната музика по принцип разчита на скандала, привлича вниманието с отклонението от приетите морални норми - спомнете си персонажи като Елвис, Едит Пиаф, Мик Джагър, Мадона. Но дори и в родни социалистически води да останем - нима смятате, че изредените по-горе кумири на българщината и естрадното достолепие не са били скандал за сталинистката интелигенция през 60-те години? Когато се водеше битка за това дали може да се пишат любовни стихотворения, без да се стигне до борбата с империализма или химизацията на селското стопанство, просто - любов, сълзи, залез. Налагането на естрадата от хрушчовската линия е революция, която още не сме оценили - допускането, че може да има култура, която да не е само и единствено идеологическа и педагогическа, че някакви песни може да съществуват, защото на хората просто им е приятно да ги слушат (и съответно няма да търсят забавление при идеологическия враг).
Новата популярна култура, родена през 90-те, прави подобен обрат, но не за да укрепи позициите на някаква нова политическа линия, а
под влиянието на негово величество Пазара
Каквото иска пазарът - това: простотии, секс, фолклорни стилизации. Кой не знаеше, че когато се напие, българинът първо запява македонски песни, после минава на сръбски, накрая почва да хвърля гюбеци? И ето, веднъж отхвърлена соцбюрократичната цензура, желанието започна да избликва спонтанно, по сергии, кръчми, кабеларки. Във възмущението на образованата публика можеше да се прочете, от една страна, страхът от постепенната загуба на собствената социална позиция, от друга - по-общо, от цялостната промяна на един свят, в който политическата воля няма да регулира културните процеси. Какво ще правим без власт? Всеки да слуша, каквото си иска?
Разбира се, пълният разпад на държавата през 90-те допринесе за засилването на ужаса, а върху поп-фолка се съсредоточи цялата омраза на старите елити към новия бандитски капитализъм. Но и днес, когато нещата малко се нормализираха,
страхът от демокрацията в културата продължава да тлее
- новата стратегия на справяне с него е така нареченият национализъм, в който някак се сляха политическото и комерсиалното при решаващата роля на пазара. Ако пускат по някоя патриотична емблема, поп-фолк певците вече могат спокойно да се разголват и да се перчат с мерцедесите си.
Но ако поп-фолкът беше преглътнат, та дори е на път да се нареди сред емблемите на българското при различни международни прояви, проблемът с ужаса от възгледите, вкусовете, ценностите на населението около нас стои. Видяхме това в яростната реакция пак на определена част от интелигенцията срещу играта "Великите българи". Оставете глупавите дебати за това кой е трябвало да бъде първи и кой - шести. Вземете самото възмущение от факта, че по демократичен начин могат да се определят великите ни сънародници. Че списъците няма да се редят от едно тайно политбюро в съответствие със заветите на дедите, а просто ей така, всеки ще казва, каквото си мисли. В протестните писма, с които беше залята Българската национална телевизия, основното обвинение впрочем беше, че това политбюро - чието съществуване критиците изобщо не подлагаха под съмнение! - е подредило героите неправилно, та трябва спешно да се вземат мерки и еди-кой си да отиде на еди-кое си място. Значи бай Иван няма право да каже, че обича Гунди повече от Левски - ако случайно наистина го мисли, то просто не трябва да му се пише двойка, а по възможност съвсем да не му се дава думата. Иначе казано,
културата е един дирижиран отгоре ритуал,
при който правим като другите, а не е израз на ценности, които са част от нашата същност.
Най-различни критики мога да произведа към телеигрите, а и популярната култура изобщо. Обръщам внимание на този сблъсък между педагогическия възглед, според който културата се спуска от просветени елити, и пазарния, където тя се предлага на консуматори. Вторият започва бавно да надделява за ужас на старата интелигенция, поглъщайки впрочем самото наследство на соца - в горния пример живковската естрада е кооптирана в пазарната стратегия на един глобален франчайз. Няма място за ужас - в културата постепенно изплува онова, което е важно за хората. Понякога демократичният избор на консуматорите даже и на момента не се оказва лош - вземете победителите в "Евровизия" Елица и Стоян, неочаквано интересни, сложни, живи (дано само зрителите не са гласували за нещо, което мислят за "автентичен фолклор", това е високо професионална авторска музика!)
Какво ще става с елитарното изкуство, това е друг въпрос и той не бива да предизвиква охкане и пъшкане. В едно можем да сме сигурни: високата култура просто няма никога повече да е национална както във времето на социализма; нашите автори ще участват в световните мрежи, ще се обръщат към глобална публика, ако, разбира се, искат да съществуват. Все по-национална обаче ще бъде популярната култура, защото все по-локални са маркетинговите стратегии на масовия продукт в глобалния свят.
 |
|
Понякога демократичният избор на консуматорите може да бъде и добър - доказателство за това са Елица и Стоян, които ще ни представят на "Евровизия".
снимка: Булфото
|
|
 |
|
Популярната музика по принцип разчита на скандала и Мадона е позакателен пример за това - почти всички нейни изяви провокират яростни спорове в обществото.
Снимка: РОЙТЕРС
|
|
|
