|
Ивайло Дичев
Спомням си как в началото на 90-те един приятел донесе от Америка понятието за политическа коректност (PC, от англ. political correction). На фона на антикомунистическия карнавал от онова време, когато беше жизнено важно да наругаем властта, да употребим публично мръсните думи, да разголим телата, PC звучеше неразбираемо, като че ли комунистическата цензура беше метаморфозирала, за да се появи на възможно най-неочакваното място - в царството на демокрацията.
Сега тази норма е някак самоочевидна за повечето от нас. Става дума за това да се въздържаш от обидно говорене по адрес на етнически или сексуални малцинства, на хора с физически или здравни проблеми и тъй нататък. Ако сме можели например безнаказано да практикуваме расистките си стереотипи, докато българската общността беше изолирана, сега, когато непрекъснато срещаме турци, албанци, французи, шриланкци, или трябва да живеем в перманентен конфликт, или трябва да положим някакви граници на говоренето си, та било то с цената на самоцензура.
В крайната си форма - както всяко нещо на този свят! - PC може да се превърне в комунитаристкия абсурд, при който единствено хомосексуалните имат право да говорят за хомосексуалните, само евреите - за евреи, само еднооките - за еднооки. В мекия си вариант обаче PC чисто и просто взема предвид новата ситуация, пред която е изправен съвременният свят (и в която Америка първа се озова): принудени сме да взаимодействаме с все повече различни от нас човешки същества.
Както всички неща, които идват от Америка, PC има силно юридическа окраска, а правото, отнесено към такива неща като обидата, е малко слон в стъкларски магазин. Първия път, когато срещнах жива феминистка в Англия и се опитах да й държа палтото, тя за малко не ми удари шамар, обидена от това, че демонстрирам мъжкото си превъзходство. Аз пък си мислех, че проявявам уважение към нея, както би го разбрала всяка от тогавашните ми сънароднички. В процеса на самоограничаване на езика определени думи се табуират и се появяват техни безобидни заместители - негър става афроамериканец, циганин - ром, балканец - югоизточноевропеец. Ще откриете
многобройни речници с абсурдните евфемизми,
породени от стремежа към PC: "канибализъм - интравидово хранене", "глупав - алтернативно умен", "цензура - селективно изразяване", "фригидна - термично несъвместима" и т.н. Някак странно това напомня бюрократичния език на комунизма - един режим, който поради хипертрофираната роля на политическото също много силно се стремеше към някаква своя норма на словесно-идеологическа коректност.
В Европа тази работа с коректността е свързана с дългия процес на цивилизоване и установяване на национални култури. Да се обиди една дама, както направи гаменът от "Атака" в Европарламента, от Средновековието насам е скандал, който може и да не завърши с дуел, но със сигурност ще маргинализира съответния простак, ще го изключи от кръга на елита. В европейски общества няма нужда от специфичните антиречници на политическа коректност, просто достъпът до определени среди предполага съответно възпитание. Дори в Япония има аналог на PC, който се казвал "котобагари", сиреч "лов на думи". Целият въпрос е в това, че в глобалното смешение отделните норми за приличие и мирно съжителство също се смесват, започва да се появява един транснационален код на поведение (най-силно той със сигурност вирее в международните организации). Този процес е необратим, няма как българските политици да продължат да си карат по нашенски и например да изказват съждения за телесните характеристики на своите евроколеги.
Проблемът е, че народът - и особено в неговата медийна редакция -
по принцип не обича елитите,
били те демократични като в Америка, аристократични като в Европа, или симулативни като по нашите земи. Всички норми, които те си създават, медийният народ осмива, подкопава, отхвърля, окуражаван от онези публични говорители, които се борят за рейтинг или читатели. Всяка коректност, политически или просто човешка, сякаш скрива истината, ограничава свободата на словото и в последна сметка противоречи на демокрацията.
Ами нали ако ограничиш темите, по които говориш, ограничаваш и спектъра на нещата, които можеш да решиш. Този въпрос не е лесен. Обикновено прокарваме границата между онова, което подлежи на промяна, благодарение на свободната воля на другия, и онова, което е необратимо дадено. Например приемливо е да критикуваме постъпките на другия, но не и болестите му/й, възрастта и тъй нататък. Вярно, че ограничавам свободата на словото си, когато се въздържам да говоря за грозната пъпка на носа ти, но какво друго освен обида би породила подобна моя свобода?
Като казвам, че във всяко общество има неписан канон на публично говорене, не мога да не отбележа, че
границата между допустимо и недопустимо се мени
Да се проверяват ли мюсюлмани или хора с по-тъмен цвят на кожата по-специално на летищата, при положение че повечето терористи от последните години са такива? Как да се формулира подобен принцип публично?... Или помислете само в каква абсурдна ситуация изпадна светът със злополучните карикатури на Мохамед: глобалният промискуитет прави така, че всяка дума, изпусната на единия край на земята, може смъртно да обиди някой някъде. Докъде може да стигне това? Във всяко изказване, където и да си, с каквато и медия да си служиш, трябва да се съобразяваш едновременно с 6 милиарда човешки същества!
Не е лесно, но без норма на словесно поведение, глобалният свят просто ще експлодира. А всяко приличие е в известен смисъл преструвка - преструвам се, че не забелязвам колко си надебелял, че ме интересува живо как си... В политическата сфера обаче растящата нужда от политическата коректност засилва усещането за измамност на съвременните политици. В отворената пукнатина на доверието се наместват популистите от крайната десница: в известен смисъл можем да кажем, че техният основен ресурс е това да паразитират върху тази нова граница, породена от смешението, да казват забранените публични тайни и да радват медийния народ. Наистина има такива като черносотниците в Русия и пънк-нацистите в източните германски лендери, които не се задоволяват с думи и бастисват по някой инородец. Но това за щастие остава маргинално явление. Ако съвременните неофашистите привличат тълпи от последователи, това е, защото прекрачват забраните на приличието, казват публични тайни, които всички мислят, но не смеят да произнесат на глас. Циганите са мръсни, българките са проститутки, арабите са мързеливи, негрите миришат, политиците крадат и тъй нататък. Въпросът не е дали тези неща са истина или не, защото стилистиката на подобни говорители не се основава на доказателства или каквато и да било рационалност. Основното е усещането, което те създават у своята фрустрирана публика, за освобождение, за разкъсване на забраните (казa им го, майката им е...!). Когато нормите на цивилизацията ти тежат, и това може да окрилява.
|
