"Бездомник в нощта. Животът, любовта и смъртта на Димчо Дебелянов",

Владимир Русалиев, издателство "Българска история"

Такава книга не може да бъде написана сега. Може само да бъде преиздавана.

Владимир Русалиев разказва за живота на Димчо Дебелянов от първо лице, като за свой погубен приятел и брат. Убеждава неговите близки да напишат спомените си, да споделят случки, да си припомнят разговори, да отворят писмата и картичките и да ги направят обществено достояние. Книгата излиза за първи път през 1936 година, когато другарите и сродниците на Дебелянов още са живи, но все пак цели 20 години след смъртта му, така че раната от трагедията е завехнала. Нито прекалено рано, нито прекалено късно. След това са нанасяни поправки и допълнения, а през пролетта на 2024-а ние имаме възможност да вземем в ръцете си шестото издание на "Бездомник в нощта. Животът, любовта и смъртта на Димчо Дебелянов".

Прочитът на книгата носи истинска филологическа наслада. Езикът е тържествен и приповдигнат, наситен с поетизми, които може би се държат на личния стил на Владимир Русалиев, и той самият поет, а може би просто така се е говорело и пишело преди 88 години. В израза и тона на разказа се усеща както документалната добросъвестност на хроникьора, така и скръбта за Дебелянов, за трудния живот и за жестоката му смърт на бойното поле.

"Бездомник в нощта" може да се сравни по силата на въздействието си с биографията на Ботев от Захари Стоянов. И тук, без да се украсяват и видоизменят фактите, се разкрива какви са били житейските обстоятелства и в какъв контекст са били създадени стиховете, които днес четем. Крайната бедност, сиротност, постоянното недояждане определят ежедневието и обясняват емоционалната палитра на поета. "Бездомник в нощта" не е само метафора; и макар за постоянното скитане и за спането по пейки на гарата или в парка да се говори понякога с весел тон, това не е нещо леко за понасяне и не е нещо, с което може да се свикне. И все пак, колко светлина! "Когато Георги Райчев беше писар в една прогимназия, ние с Димча често отивахме да спим при него. Слагахме върху чиновете черните дъски, за възглавници ни служеха обувките, върху които слагахме гъбите за изтриване на черните дъски. Георги Райчев тогава спеше на креват и се загъваше с дебел и хубав юрган. Ние чакахме той да заспи и след това вземахме юргана. След час-два премръзналият Георги Райчев се събуждаше и се започваше твърде оживен разговор. "Да се махате от тука! – викаше гневен той и ни показваше вратата. – Не искам вече да стъпвате тука!" И той грабваше юргана и пак се завиваше в леглото си. "Ти си цял консерватор! – викаше му Димчо. – Лежиш на мек креват с възглавница и юрган. А ние на голите дъски ли да спим?" И тази сцена със същите реплики се повтори много пъти." – разказва Гьончо Белев.

Владимир Русалиев се среща с мнозина съвременници и приятели на Дебелянов. Към всички тях той се отнася с искрено уважение и внимание. Макар да включва само по страница или две от спомените им, той успява да ги обрисува с нещо характерно, да създаде представа за тях. Някои с удоволствие, словоохотливо разказват за Димчо; други дълго отбягват темата. Тома Измирлиев споделя, че би искал да запази своите спомени само за себе си, като скъпоценно съкровище, което не му се иска да раздава на други. Иванка Дерменджийска пък разказва "така тихо, така бавно – както се говори край леглото на човек, който не трябва да се разбужда."

Наред със спомените в книгата звучат и стихотворенията на поета, видени в по-различна светлина заради ситуацията и повода за написването им, коментара и отношението на самия Дебелянов към тях. Включени са и откъси от много негови писма, в които звучат гласът, мислите и идеите му. Със своята протоколност и изключителна подробност се открояват военните рапорти за битките, по време на една от които е убит поетът. Тази амалгама от стилове и жанрове, от текст и снимки, въздейства и на ума, и на емоциите на читателя. Това не е просто документалистика, а ценно свидетелство за съдбата на един изключителен човек, отишъл си твърде млад. Показва какъв е бил той по характер, прави го близък, истински – и още по-достоен за нашата обич.