:: Добре дошъл CommonCrawl [Bot] (Бот)
СТАТИСТИКИ
Общо 208,085,104
Активни 654
Страници 827
За един ден 235,726
Фамилия

5 истории на Дойчин Василев

Известният алпинист висял страховито във въздуха, но не на планинско въже, а в автомобил. Защо на рекордните височини и най-малкият жест е голям
Дойчин Василев е роден на 12 юни 1944 г в София. Инженер-полиграфист. Разведен е, има 20-годишна дъщеря - Маргарита. Единственият алпинист, участвал във всички национални хималайски експедиции - Лхоце`81, Еверест`84, Анапурна`89. Изкачил е 4 осемхилядника - Даулагири (8167 м, 1995 г.), Еверест (8848 м, 1997), Макалу (8481 м, 1998), Шиша Пангма (8047 м, 1999). Сега е съветник на външния министър Соломон Паси.

----

1. Кацнал на едно дърво



В една есенна нощ на 1977 г. пътувахме трима души с "Жигули" за чешките Татри да катерим там. През Румъния караше колегата ми Боко. Валеше дъжд, аз се пъхнах в спален чувал на задната седалка и съм задрямал. И в просъница усетих удар, посипаха се стъкла, жигулито се затъркаля и се свестих върху тавана му. Чух как отвън спират коли, а Боко и жена му Рени - вече излезли - обясняват, че вътре има човек. Аз се провикнах: "Спокойно, нищо ми няма". Измъкнах се от чувала, напипах чадъра, който си носех, и тръгнах да излизам. Чак като се показах от вратата, осъзнах, че съм във въздуха - колата буквално кацнала на едно дърво с колелата нагоре. А щом се размърдах, наруших баланса и тя тръгна да се свлича. Нейсе, успях да скоча без да падне върху мен и видях плачевна картинка. Колата - помляна, багажникът се отворил, екипировка и консерви се пръснали из царевичака. А някои от зяпачите ги събират. Аз стоя като някакъв англичанин с чадъра, а те трупат в краката ми калните консерви. После докараха трактор и свалихме колата. Опитахме да я поправим в Тимишоара, но в сервиза ни искаха много валута и се отказахме. Върнахме се криво-ляво в България и така се провали изкачването в Татрите. Аз пък си казах: "Щом в тая катастрофа оцелях, значи нещо ме пази". И спрях да се страхувам от инциденти при изкачвания, макар че никога не съм разчитал само на късмет.



2. Жертвоприношение



През 1998 г. се връщахме от Макалу - аз, Запрян Хорозов, Здравко Петков и Карина Сълова. От базовия лагер трябваше да слезем до ниските части на Непал, за да хванем самолет за Катманду. На 24 май направихме преход 17 часа - най-тежкия в живота ми. После се шегувахме, че такава манифестация на 24 май друг път няма да правим.

Та този преход завърши в едно село. Там пренощувахме при един непалец от носачите ни. Не беше шерп, а от племето раи, които в този район помагат на експедициите. Човекът пожела да ни придружи и надолу. Пътят пресича река Арун, в която раите трябвало да принасят жертва на техните богове. И селянинът - после разбрахме - решил да заколи едно петле. Птицата явно усети, че й се готви нещо, и почна да подхвърква из двора. Падна голямо преследване. Накрая петелът се завря в един толкова гъст храсталак, че се учудих как се вмъкна. И бях още по-изумен, когато непалецът се шмугна след него. Цял час ряза клонки, муши се навътре, ряза, муши се, но накрая излезе ухилен с петела в ръка. На другия ден като стигнахме реката, той извади петела от кошницата и изведнъж се сети, че няма нож. Почна да моли да му дадем. Намерихме му едно малко ножче, с което някак успя да свърши работа - закла петлето по средата на моста и остави кръвта му да тече в реката, докато си каже молитвите. А ние чинно го чакахме.



3. Екипировка срещу бонбон



Бях в Памир, в базовия лагер, Излязох от палатката да се разтъпча малко. И виждам човек, слизащ надолу изтощен - едва стъпва. Притичах, взех му раницата. Видях, че устните му са напукани от изтощение, а имах бонбони в джоба и му дадох един. Той се зарадва, благодари и след 5 минути се разделихме. На другия ден пак се видяхме. Каза, че е изкачил връх Корженевска (7105 м). Разменихме си адресите и ме покани да му гостувам. Случи се така, че като се върнах от Памир заминах за Германия при други алпинисти. Но реших да се отбия и при него в Мюнхен. Оказа се, че новият ми познат е шеф на една от най-големите фирми за алпийско оборудване - "Салева". И портиерът веднага ме вкара в кабинета му. А докато поднасяха кафето и се поздравявахме - двама души занареждаха по бюрото спални чували, обувки - всякаква екипировка. И немецът казва: "Дойчине, това е за теб. Ти ми помогна в беда и аз трябва да ти се отблагодаря." С тази екипировка впоследствие направих доста изкачвания.



4. Спасителна акция



През 1988 г. бяхме в Памир на лагер на националния отбор по алпинизъм. Щяхме да качваме връх Комунизъм (7495 м) с Емануил Деянов и 3 жени - покойната вече Йорданка Димитрова, Камелия и Пепина. Но стана студено, заваля сняг и решихме да се върнем. Тъкмо събрахме багажа, идва един руснак, едва ходи от изтощение и вика: "Помогите". И сочи лежащ в снега човек - испанец, казваше се Иняки. Руснакът бил инструктор и го водил към върха, но по пътя нищо не яли и не пили и Иняки агонизираше. Дадохме му течности, шоколад, но той почна да се задушава, късаше си дрехите, хвърли си очилата и шапката. Извади снимки на 3-те си деца, почна да ги целува - решил беше, че умира. Разтрихме го със сняг, дадохме му още течности, обездвижихме го и горе-долу го стабилизирахме. Сложихме го в спален чувал и направихме носилка. И това на 7000 м, в снежна буря. Теренът не е много труден, но нямаше видимост, а там е пълно със скални цепнатини. И както са покрити със сняг, хлътваш и изчезваш. Аз водех групата, понеже знаех къде трябва да се ходи. Но влачех с една ръка и носилката, от което рамото ми изтръпна. Помолих за смяна и Йорданка пожела да води, докато си почина. Казах й: "Данче, след 100 м завиваш леко вляво и пак продължаваш надолу." Минах отзад, а тя направи точно обратното - пое вдясно и хлътна, но до кръста, защото все пак бяхме вързани. И почна да пищи. Викнах й: "Само не мърдай, да не пропаднеш още". Заобиколих от долната страна на цепнатината и й подадох пикела си. Тогава осъзнах приказката за животинския страх в очите на човек - точно това изразяваше погледът на Данчето. Така се вкопчи в пикела, че нямаше сила, която да разтвори хватката. Измъкнах я. И както си мислех, че всичко е минало, виждам как отгоре Пепина се прехвърля през ръба и като на кино изчезва в цепнатината. Останах като гръмнат. Йорданка пак запищя, аз пък почнах спешно да вадя Пепина. Пусках по малко въжето надолу и периодически го подръпвах, за да усетя дали го е хванала. Не виждах къде е, звук отдолу не се чуваше - тя може и да се е потрошила на камънаците. Накрая усетих, че се вкопчи и полека я извлякохме. Като по чудо й нямаше нищо, но така и не успя да обясни защо е скочила в дупката. После се добрахме до долния лагер и оставихме Иняки на лекаря там. Месец по-късно получих благодарствено писмо от Иняки - 3 листа на английски. Беше много трогателно.



5. По Хичкок



Беше след експедицията ни на о-в Ливингстън в Антарктида този януари. За радост корабът, който ни взе за Аржентина, се оказа туристически и правихме круиз из района цяла седмица. Бяхме и на континента и усетих малко от антарктическия живот. Защото на Ливигстън има само бури и нищо интересно. Но една от впечатляващите гледки там бе един остров като полумесец в отсрещния Лунен залив. А при круиза се оказа, че ще слизаме там. Отидохме на брега - 50-60 туристи от САЩ и Канада и 5-ма българи. Направих чудесни снимки на планината Тангра от друга гледна точка. А при разходката попаднах в ситуация като по Хичкок. Само че птиците бяха "петрели" - хищници, като албатроси. Големи са колкото гъски, имат орлов клюн и са много умни. Две такива на Ливингстън бяха свикнали да ги храним. На едната й давах от ръка. Ама в Лунния залив, както си вървях с фотоапарата, гледам една лети срещу главата ми и грачи грозно. Пикира като бомбардировач. Успях да се наведа и петрелата мина над мен. И тъкмо се изправям - срещу мен лети втора. Пак успях да се наведа, но първата вече беше завила и отново пикира. И така ме нападаха на смени. "Загрях", че там има гнездо с малки и петрелите ги пазят. Почнах да отстъпвам и атаките се разредиха, но спряха чак като се отдалечих. Тогава за първи път изпитах страх от някакво животно.

----

Записа: Делян Кючуков
 
На младини, през 70-те години на ХХ век, Дойчин Василев е участвал в традиционния гребен поход по Дунав - ТИД, с лодката "Малка мишка".
 
Като студент бъдещият алпинист е бил добър футболист. На снимката Василев (четвъртият отдясно на горния ред) е като състезател на отбора на българите от висшия институт по полиграфия в ГДР.
 
Дойчин Василев е стъпил на връх Лясковец в планината Тангра в Антарктида по време на експедицията в началото на годината.
3413