:: Добре дошъл CommonCrawl [Bot] (Бот)
"Тези дни събираме председателски съвет на РБ. Коалицията е поставена на изпитание", обяви Найден Зеленогорски
Той признал, че е информатор на "Мосад"
Четирима работници са ранени
Съгласни ли сте парите за втора пенсия да могат да се пренасочват към НОИ?
Да
Не
Не мога да преценя
Резултати
СТАТИСТИКИ
Общо 221,645,288
Активни 317
Страници 12,420
За един ден 235,726
Фамилия

5 истории на Дойчин Василев

Известният алпинист висял страховито във въздуха, но не на планинско въже, а в автомобил. Защо на рекордните височини и най-малкият жест е голям
Дойчин Василев е роден на 12 юни 1944 г в София. Инженер-полиграфист. Разведен е, има 20-годишна дъщеря - Маргарита. Единственият алпинист, участвал във всички национални хималайски експедиции - Лхоце`81, Еверест`84, Анапурна`89. Изкачил е 4 осемхилядника - Даулагири (8167 м, 1995 г.), Еверест (8848 м, 1997), Макалу (8481 м, 1998), Шиша Пангма (8047 м, 1999). Сега е съветник на външния министър Соломон Паси.

----

1. Кацнал на едно дърво



В една есенна нощ на 1977 г. пътувахме трима души с "Жигули" за чешките Татри да катерим там. През Румъния караше колегата ми Боко. Валеше дъжд, аз се пъхнах в спален чувал на задната седалка и съм задрямал. И в просъница усетих удар, посипаха се стъкла, жигулито се затъркаля и се свестих върху тавана му. Чух как отвън спират коли, а Боко и жена му Рени - вече излезли - обясняват, че вътре има човек. Аз се провикнах: "Спокойно, нищо ми няма". Измъкнах се от чувала, напипах чадъра, който си носех, и тръгнах да излизам. Чак като се показах от вратата, осъзнах, че съм във въздуха - колата буквално кацнала на едно дърво с колелата нагоре. А щом се размърдах, наруших баланса и тя тръгна да се свлича. Нейсе, успях да скоча без да падне върху мен и видях плачевна картинка. Колата - помляна, багажникът се отворил, екипировка и консерви се пръснали из царевичака. А някои от зяпачите ги събират. Аз стоя като някакъв англичанин с чадъра, а те трупат в краката ми калните консерви. После докараха трактор и свалихме колата. Опитахме да я поправим в Тимишоара, но в сервиза ни искаха много валута и се отказахме. Върнахме се криво-ляво в България и така се провали изкачването в Татрите. Аз пък си казах: "Щом в тая катастрофа оцелях, значи нещо ме пази". И спрях да се страхувам от инциденти при изкачвания, макар че никога не съм разчитал само на късмет.



2. Жертвоприношение



През 1998 г. се връщахме от Макалу - аз, Запрян Хорозов, Здравко Петков и Карина Сълова. От базовия лагер трябваше да слезем до ниските части на Непал, за да хванем самолет за Катманду. На 24 май направихме преход 17 часа - най-тежкия в живота ми. После се шегувахме, че такава манифестация на 24 май друг път няма да правим.

Та този преход завърши в едно село. Там пренощувахме при един непалец от носачите ни. Не беше шерп, а от племето раи, които в този район помагат на експедициите. Човекът пожела да ни придружи и надолу. Пътят пресича река Арун, в която раите трябвало да принасят жертва на техните богове. И селянинът - после разбрахме - решил да заколи едно петле. Птицата явно усети, че й се готви нещо, и почна да подхвърква из двора. Падна голямо преследване. Накрая петелът се завря в един толкова гъст храсталак, че се учудих как се вмъкна. И бях още по-изумен, когато непалецът се шмугна след него. Цял час ряза клонки, муши се навътре, ряза, муши се, но накрая излезе ухилен с петела в ръка. На другия ден като стигнахме реката, той извади петела от кошницата и изведнъж се сети, че няма нож. Почна да моли да му дадем. Намерихме му едно малко ножче, с което някак успя да свърши работа - закла петлето по средата на моста и остави кръвта му да тече в реката, докато си каже молитвите. А ние чинно го чакахме.



3. Екипировка срещу бонбон



Бях в Памир, в базовия лагер, Излязох от палатката да се разтъпча малко. И виждам човек, слизащ надолу изтощен - едва стъпва. Притичах, взех му раницата. Видях, че устните му са напукани от изтощение, а имах бонбони в джоба и му дадох един. Той се зарадва, благодари и след 5 минути се разделихме. На другия ден пак се видяхме. Каза, че е изкачил връх Корженевска (7105 м). Разменихме си адресите и ме покани да му гостувам. Случи се така, че като се върнах от Памир заминах за Германия при други алпинисти. Но реших да се отбия и при него в Мюнхен. Оказа се, че новият ми познат е шеф на една от най-големите фирми за алпийско оборудване - "Салева". И портиерът веднага ме вкара в кабинета му. А докато поднасяха кафето и се поздравявахме - двама души занареждаха по бюрото спални чували, обувки - всякаква екипировка. И немецът казва: "Дойчине, това е за теб. Ти ми помогна в беда и аз трябва да ти се отблагодаря." С тази екипировка впоследствие направих доста изкачвания.



4. Спасителна акция



През 1988 г. бяхме в Памир на лагер на националния отбор по алпинизъм. Щяхме да качваме връх Комунизъм (7495 м) с Емануил Деянов и 3 жени - покойната вече Йорданка Димитрова, Камелия и Пепина. Но стана студено, заваля сняг и решихме да се върнем. Тъкмо събрахме багажа, идва един руснак, едва ходи от изтощение и вика: "Помогите". И сочи лежащ в снега човек - испанец, казваше се Иняки. Руснакът бил инструктор и го водил към върха, но по пътя нищо не яли и не пили и Иняки агонизираше. Дадохме му течности, шоколад, но той почна да се задушава, късаше си дрехите, хвърли си очилата и шапката. Извади снимки на 3-те си деца, почна да ги целува - решил беше, че умира. Разтрихме го със сняг, дадохме му още течности, обездвижихме го и горе-долу го стабилизирахме. Сложихме го в спален чувал и направихме носилка. И това на 7000 м, в снежна буря. Теренът не е много труден, но нямаше видимост, а там е пълно със скални цепнатини. И както са покрити със сняг, хлътваш и изчезваш. Аз водех групата, понеже знаех къде трябва да се ходи. Но влачех с една ръка и носилката, от което рамото ми изтръпна. Помолих за смяна и Йорданка пожела да води, докато си почина. Казах й: "Данче, след 100 м завиваш леко вляво и пак продължаваш надолу." Минах отзад, а тя направи точно обратното - пое вдясно и хлътна, но до кръста, защото все пак бяхме вързани. И почна да пищи. Викнах й: "Само не мърдай, да не пропаднеш още". Заобиколих от долната страна на цепнатината и й подадох пикела си. Тогава осъзнах приказката за животинския страх в очите на човек - точно това изразяваше погледът на Данчето. Така се вкопчи в пикела, че нямаше сила, която да разтвори хватката. Измъкнах я. И както си мислех, че всичко е минало, виждам как отгоре Пепина се прехвърля през ръба и като на кино изчезва в цепнатината. Останах като гръмнат. Йорданка пак запищя, аз пък почнах спешно да вадя Пепина. Пусках по малко въжето надолу и периодически го подръпвах, за да усетя дали го е хванала. Не виждах къде е, звук отдолу не се чуваше - тя може и да се е потрошила на камънаците. Накрая усетих, че се вкопчи и полека я извлякохме. Като по чудо й нямаше нищо, но така и не успя да обясни защо е скочила в дупката. После се добрахме до долния лагер и оставихме Иняки на лекаря там. Месец по-късно получих благодарствено писмо от Иняки - 3 листа на английски. Беше много трогателно.



5. По Хичкок



Беше след експедицията ни на о-в Ливингстън в Антарктида този януари. За радост корабът, който ни взе за Аржентина, се оказа туристически и правихме круиз из района цяла седмица. Бяхме и на континента и усетих малко от антарктическия живот. Защото на Ливигстън има само бури и нищо интересно. Но една от впечатляващите гледки там бе един остров като полумесец в отсрещния Лунен залив. А при круиза се оказа, че ще слизаме там. Отидохме на брега - 50-60 туристи от САЩ и Канада и 5-ма българи. Направих чудесни снимки на планината Тангра от друга гледна точка. А при разходката попаднах в ситуация като по Хичкок. Само че птиците бяха "петрели" - хищници, като албатроси. Големи са колкото гъски, имат орлов клюн и са много умни. Две такива на Ливингстън бяха свикнали да ги храним. На едната й давах от ръка. Ама в Лунния залив, както си вървях с фотоапарата, гледам една лети срещу главата ми и грачи грозно. Пикира като бомбардировач. Успях да се наведа и петрелата мина над мен. И тъкмо се изправям - срещу мен лети втора. Пак успях да се наведа, но първата вече беше завила и отново пикира. И така ме нападаха на смени. "Загрях", че там има гнездо с малки и петрелите ги пазят. Почнах да отстъпвам и атаките се разредиха, но спряха чак като се отдалечих. Тогава за първи път изпитах страх от някакво животно.

----

Записа: Делян Кючуков
 
На младини, през 70-те години на ХХ век, Дойчин Василев е участвал в традиционния гребен поход по Дунав - ТИД, с лодката "Малка мишка".
 
Като студент бъдещият алпинист е бил добър футболист. На снимката Василев (четвъртият отдясно на горния ред) е като състезател на отбора на българите от висшия институт по полиграфия в ГДР.
 
Дойчин Василев е стъпил на връх Лясковец в планината Тангра в Антарктида по време на експедицията в началото на годината.
3786