:: Добре дошъл CommonCrawl [Bot] (Бот)
СТАТИСТИКИ
Общо 208,093,503
Активни 204
Страници 9,226
За един ден 235,726
Интервю

Бойко Димитров: Взривяването на мавзолея не ме засегна, защото гробът на баща ми е другаде

Евгени Чачев беше комсомолски секретар и член на партийния комитет към посолството в Куба. Но какво от това?, казва бившият външен министър
Снимка: Борислав Николов
------ визитка ----

Бойко Димитров е роден на 5 юни 1941 г. в Плевен. Неговите родители - комунистическите дейци Коста Златарев и Мара Денчева - са убити от полицията. След 9. IX. 1944 г. е осиновен от Георги Димитров. Завършва Московския институт за международни отношения през 1963 г. Бил е на дипломатическа работа в представителството на България в ООН (Ню Йорк) и посланик в Куба (1978-1982 г.), съветник в Министерския съвет, научен сътрудник в Института за външна политика и главен редактор на сп. "Международни отношения", зам.-завеждащ в Международния отдел на ЦК на БКП, министър на външните работи (ноември 1989-септември 1990 г.) и депутат във Великото народно събрание. От 1995 г. работи в ББСС "Галъп интернешънъл". Първото си след оттегляне от политиката интервю Бойко Димитров дава за в. "Сега".

----



- Г-н Димитров, преди 10 години като външен министър трябваше да отговаряте на Соломон Паси защо България не може да напусне Варшавския договор и да се присъедини към НАТО. Когато гледах записите от телевизията, останах с впечатлението, че лидерите на БСП и вие се отнасяте с лека насмешка към изказването му. Толкова абсурдно ли изглеждаше членство в НАТО?

- Не си спомням да е имало насмешка, но парламентарни закачки ставаха. Ако се върнем 10 години назад, то реалностите бяха съвсем различни. На първо място България беше членка на Варшавския договор, а той още съществуваше. На второ място съществуваше Съветският съюз. Трето, мисленето за бъдещето на европейската архитектура на сигурност беше към обща сигурност с участието на всички държави, а не за асиметричното развитие, което се получи - разпадане на единия блок и разширяване на другия - НАТО.

- Десет години по-късно има ли България алтернатива на НАТО?

- Ами точно там е работата. Няма! Радвам се, че и сегашното ръководство на БСП го проумя. Говори се за неутралитет. Това обаче предполага две обстоятелства, които липсват в момента в България. Едното е силен икономически, човешки и морален ресурс, който да поддържа една боеспособна армия. Това нещо ние нямаме и едва ли може да си го представим в предвидимо бъдеще.

Второто нещо е едно по-благоприятно съчетание на географско положение и исторически фактори, както и наличието на надеждни международни гаранции, какъвто е случаят с Швейцария, Австрия, Швеция.

Ако не е неутралитет, тогава какво? Щом в България има консенсус за присъединяване към ЕС, как на този фон примерно би изглеждало едно обръщане към военнополитически съюз с Русия? Тези неща са несъвместими? Друг е въпросът, че интегрирането в евроатлантическите структури не бива да става урбулешката, по начин, който би накърнил отношенията ни с Русия.

- Страда ли дипломацията, когато от МВнР се уволняват доста професионални дипломати?

- Това е единственият въпрос, по който съм се изказвал публично, след като напуснах политиката. Още с първото правителство на СДС външният министър Стоян Ганев започна масово да уволнява дипломати. Втората вълна дойде с Надежда Михайлова. Не мога да отрека нуждата от смяна на поколения в българската дипломация. Въпросът е, че по политическа причина се гонят хора, доказали професионализма си. Още по-лошото е, че в повечето случаи на тяхно място се назначават по братовчедски признак, а не защото разбират повече.

- Добре, но голяма част от уволнените дипломати са от съветската школа, хора, които са възпитавани в комунистически идеи - в смисъл да громят НАТО. Как те биха могли да работят за интегриране сега в тези структури?

- Ако този принцип се доведе докрай, то трябва да внасяме дипломати небългари. Защото, като погледнем кадрите, издигнати от СДС, малко ли са съветските възпитаници сред тях? И малко ли са тези сред тях, които като комсомолски дейци и членове на партията са се кълнели в комунистическите идеали?

Това се отнася и за външно министерство. За съжаление обаче се издигат хора, които нямат или не смеят да защитят собствена позиция. Те са предпочитани, защото им липсва професионален морал, защото професионалната, експертната позиция може да влезе в разрез с разбиранията на политически назначените фигури или да покаже какво нищожество представлява политическият назначенец.

- Нека се върнем към хората, които са били активни комсомолци и комунисти, а сега прикриват тази смяна във възгледите си. В предварителния ни разговор споменахте Евгени Чачев...

- ...Вие не ме теглете към Евгени Чачев! Да не издребняваме! - Все пак...



---------------

- Все пак тук не става въпрос за това, че една личност се е развивала във възгледите си. Вярно е, че Чачев беше комсомолски секретар и член на партийния комитет към посолството в Куба... Но какво от това?

--------------



- Е, все пак човек не трябва да се срамува от миналото си.

- Има два начина човек да се раздели с миналото си. Достойният е, когато си извлича поука и казва "това от миналото искам да загърбя". Недостойно е да се отрича, че това минало го е имало. Човек, който се пребоядисва, за да извлече изгода от това, е опасен и вреден.

- Като говорим за външна политика, се изкушавам да ви попитам за проблема с Македония, който е свързан и с вашия баща. Как, първо, гледате на политиката на България спрямо Македония? Следите ли тези процеси?

- Аз се стремя да бъда обективен и смятам, че трябва да се отчете положителното развитие на българската политика спрямо Македония при сегашното правителството на СДС: да се признаят реалностите, да се търси начин за снемане от дневен ред или изваждане зад скоби на някои въпроси, свързани с историята, както е този с езика, и да се отваря пътят за широко развитие на отношенията с Македония.

- Но голям проблем е това, което остава зад скоби, защото едно виждат политиците, друго - обикновените хора. Какви са реалностите според вас?

- Реалностите са такива, каквито ги възприемат хората. Ако те се възприемат за отделна нация, нима е възможно, нима е оправдано това право да им се отрича.

- Вие интересували ли сте се от фактите, с които обвиняват Георги Димитров, че насилствено е македонизирал българи в Пиринския край?

- Не съм специалист, защото не съм историк, но си давам сметка, че такива извращения са извършвани в рамките на тогавашните реалности. Част от тези реалности са решението на Коминтерна за признаване на македонската нация и правото й на самоопределение, с което беше обвързана и БКП, беше обвързан и Димитров. От друга страна, в следвоенния период благодарение на антифашистката си съпротива Югославия заслужено беше призната за съюзник на победителите. България - независимо от това, че тя с приноса и на Димитров, ще припомня, в последния етап от войната застана на страната на антифашистката коалиция - все пак беше обременена от участието си като съюзник на Хитлер. Поради тази причина позицията, разбиранията на югославското ръководство се толерираха и се оказваше натиск върху тогавашното българско ръководство да се съобразява с позицията и линията на Югославия по македонския въпрос. Ще припомня и това, че заслуга на Димитров, която никой не отрича, е, че планът на Тито, който беше поставен на обсъждане пред Сталин - България да бъде погълната от Югославия, - беше осуетен.

- Скоро ще стане една година от взривяването на мавзолея. Вие не нарушихте мълчанието си покрай събарянето му. Какво е за вас то?

- Както, надявам се, си спомнят читателите, през лятото на 1990 година тленните останки на Димитров бяха кремирани и погребани в орландовските гробища. Така че оттогава мавзолеят се превърна в една черупка, една изпразнена от съдържание сграда. Това вече не беше мавзолей, а БИВШАТА сграда на мавзолея. Като син на Димитров взривяването на БИВШИЯ мавзолей не ме засегна лично, защото гробът на баща ми е на друго място. Както за повечето български граждани обаче, и за мен това, че се взриви една сграда в центъра на София по този вандалски начин, е възмутително, безобразно, отвратително деяние.

- Как се чувствахте преди, когато тази сграда беше все още мавзолей?



----------------

- Трудно мога да кажа как съм възприел балсамирането на баща ми, защото тогава съм бил на 8 години и не съм имал някакво осъзнато възприятие, но откогато започнах да ставам личност, особено след рухването на мита за Сталин, за мен беше очевидно, че такова третиране на тленните останки на покойник е нещо варварско. Така че още при първата възможност, която се откри след 10 ноември, аз поисках Димитров да бъде погребан.

----------------



- Какво е усещането да сте син на толкова известен българин?

- За мен има два момента - един личен и един обществен. Личният е гордостта, че съм син на толкова велик българин. Този факт обаче и много задължава. Начинът, по който съм възпитаван, е - както на френски се казва - noblesse oblige (произходът задължава). С други думи, живял съм (а и сега живея) със съзнанието, че нямам право да си позволявам поведение и постъпки, каквито са приемливи за децата на не толкова именити родители.

Що се отнася до втория, обществения, момент с малко и редки изключения съм срещал и съм се радвал на много внимание, на благоразположението на хората в България и в чужбина - и в миналото, и сега.

- Тодор Живков интересувал ли се е от вас?



-----------------

- Никога не съм бил близък с Тодор Живков, не съм бил в неговото обкръжение, не съм се и стремял към това. Като посланик в Куба съм общувал няколко пъти с него по служба. Доста свидетелства имам, че Живков е изпитвал ревност към мястото на Димитров в историята, а особено в последните години от режима си той се опитваше да развенчае Димитров.

----------------



- Например?

- Например поръча да се рови из архивите на Коминтерна и КПСС дали Димитров е участвал в сталинските репресии. Тази ревност е някакъв комплекс, защото Тодор Живков, както и да го оценяваме, си е извоювал своето място в българската история. Историята не е купе във вагон, където, за да влезеш, трябва да изместиш някой. Просто трябва да си изградиш собствена ниша.

- Не е много популярен фактът как се е стигнало до вашето осиновяване от Георги Димитров.

- Това е деликатен момент, нещо, в което не съм се задълбочавал. Димитров е имал роден син - Димитър, гальовно Митя, от втория си брак с Роза. През 1943 г. Митя се разболява от дифтерит и умира. Нещо, което било ужасен удар за бащата и майката. След завръщане в България по идея на дейци на БКП е било решено да се предложи на Димитров за осиновяване дете. По воля на съдбата изборът е паднал върху мен.

- Бихте ли се върнали в политиката?

- Бих отговорил положително, ако става въпрос за завръщане в качеството ми на експерт. За завръщане като действащ политик... Или е още рано, или твърде късно, а може би е изобщо безпредметно да се замислям...
3876