:: Добре дошъл CommonCrawl [Bot] (Бот)
Токио разработва план за евакуация на гражданите си от Южна Корея
Тя блокира молекула, жизненоважна за здравето на мозъка и сърцето, твърдят от Корнелския университет
Министърът вече е за "максималната защита на обществения интерес и на природния парк"
Сръбският президент Александър Вучич е свикал спешно Съвета за национална сигурност
Разследване на bTV разкри и незаконни сметища, на които тя се продава евтино
СТАТИСТИКИ
Общо 364,708,317
Активни 1,545
Страници 85,949
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Отвъдно послание. Адресът неизвестен

Калин Донков
Едно размишление ме изненадва доста често в последно време - трудно ми е да определя дали ме застига, или ме пресреща. Изненадва ме, защото този неизбежен, а и вълнуващ за всеки артист въпрос ме е посещавал през целия ми път, но никога като стихотворение. Имал съм го в мисълта си неведнъж, не толкова чак драматичен, но винаги неизтощимо любопитен. Никога не съм се застоявал при него, инстинктът ми подсказваше, че едно задълбаване в това може да обезобрази живота ми. И все пак, свързан е с една от неизбежните отговорности на поета, на твореца изобщо: какво се случва с онова, което не успяваме да изречем, да нарисуваме, да изпеем? Къде отива то, или - къде остава? Приема ли го някой след нас, закриля ли го, довършва ли го? Не ни е дадено да го предадем, да го възложим, да го настаним сред хората, в пространството, където и да е.

Недописаното увисва в пустотата между небитието и житейското ни дело - това днес ми се вижда несправедливо и бездарно. Чак сега си припомням безпомощния изблик на поета: "...и нашта мъка ненаписана/сама в пространството ще скита". Ще се подсетя и за други такива, страстни или примирени, от океана на поезията. И в моите книжки сигурно ще се намерят. Но днес искам да ви посветя в едно стихотворение на поета Здравко Кисьов, мой приятел от младостта и търпелив създател на много личен поетичен свят, почти неразлистен от литературната конюнктура - нито преди, нито сега.

То е от излезлия post-mortem сборник "Отвъдно време", където са подредени непечатани приживе творби, много от които поетът вероятно е задържал в архива си именно защото са оголено откровени. Ако някога поезията на Здравко бъде добросъвестно изследвана, може би именно тук, в "отвъдните", ще се открият ключовете към неговото лирично наследство. Обичаше да се променя, твореше като художниците - смело прекрачваше от един период в друг. Откривателството му бе строго лично - не виждам кой друг би могъл да се възползва от него.

Стихотворението се казва "Портрет". Чуйте само:



"В ателието

от седмици стои върху статива

портретът недовършен на жена.

С разпуснати коси,

с очи на северна мадона,

огряна

от меката зелена светлина

на абажур старинен."



Портретът оживява за нас. Поетът го е нахвърлял като за вечността: една "северна" жена, сякаш излязла от поезията на северните страни, която той бе обичал и превеждал. И старинната лампа, разбира се - един детайл, чието разчитане е вълнуващо и посвоему безкрайно. Но:



"Едно художникът не е успял да улови,

и е оставил устните й

недовършени."



Това тук не е литературен анализ. За художника - или по-скоро за поета! - се е оказало важно да запазят безмълвието на жената. Устните вероятно са оставени за накрая. (Така и Създателят, казват, чак накрая е дал говора на човека.) Не им е било безразлично с какви устни тя ще говори, ще се усмихва, ще целува. Но краят не се е състоял. И тя сега безмълвно се взира към вратата "с огромни, опрощаващи очи." Това мълчание й е присъдено завинаги. Нарочно или повече случайно - защото портретът ще остане недовършен. Защото:



"... художникът

от седмици не идва вече тука -

вихрушка черна го отвя в небитието."



И ето я сега жената от портрета: затворница в ателието, която гледа към вратата. Очакването й изпълва стихотворението, града, вселената. "Зад кадър" остава страданието на твореца, безсилен да й помогне от Отвъдното, да довърши делото си, за да прекрачи тя в света на изкуството. И така да я освободи. Това страдание, неспоменато дори, незагатнато, заразява читателя. Както и непоносимото чувство, че никой не е виновен, а се случва. Смъртта, съдбата, времето, изкуството: кой тук може да бъде обвинен? А извършеното е непоправимо. И неизразимо. Само: "ситни капчици боя като сълзи са спрели под очите на жената." Сякаш художникът инстинктиво й е оставил един непредвиден плач - да изстрада мъката по неосъществимото. Смъртта му не й е позволила изход от тази мъка:



"И няма тя нозе -

да слезе от статива.

И няма устни -

да извика."



Остава тайна защо приживе Здравко не е включил в книга това силно, обвито в неизречен, но мъжествен размисъл стихотворение. Може би тогава го е сметнал за маловажно, а сега, вече от там, Отвъд, е прозрял, че това е един от големите въпроси, по които си заслужава да разсъдим. Че следва да се вълнуваме, да се тревожим за всичко, което оставяме след себе си, и че има смисъл до сетен дъх да се борим за него - да го осъществим, да го довършим и увенчаем. (И извън изкуството също, а може би - най-вече.) Независимо дали е дело от слово и от багри, от търсения и числа, от жестове и добрини, от грижи, от възторзи, от любов. За да има то свой живот сред хората, да бъде свободно и равноправно в този свят, в който нас вече няма да ни има. Може би е точно това. Може би...

А друго - какво?

 Здравко Кисьов
 "Отвъдно време" съдържа непечатани приживе творби на поета
6
3651
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
6
 Видими 
14 Декември 2017 22:57
Силно четиво...
15 Декември 2017 07:17
15 Декември 2017 09:20
19 Декември 2017 11:24
20 Декември 2017 00:36
Ще се подсетя и за други такива, страстни или примирени, от океана на поезията.
"В мен крещи недороден света."
Когато и да си отиде един творец, той обикновено оставя недовършени творби, което е драма. Но когато си отиде твърде рано (както често се случва ), драмата се превръща в трагедия. Защото много и много творби ще останат не просто недовършени, а няма да бъдат дори започнати. Трагедията е още по-голяма - но остава скрита! - когато потенциален творец в изкуството си отиде още преди да е започнал да проявява дарбата си, каквито случаи в историята на човечеството вероятно има безброй.
Независимо дали е дело от слово и от багри, от търсения и числа...
Това може да бъде гледано и от друг ъгъл. Спомням си как някога една от учителките ми по литература (те бяха много добри, за което съм благодарен на "онова" време и на късмета) каза, че ако по някаква причина например Нютон си е отишъл още като дете, то неговите открития не биха били загубени за човечеството. Вероятно по-късно, но все някога някой ще ги направи, защото касаят обективни и неизменни природни закони ("Ние трябва да знаем. Ние ще знаем." ) Но ако например Лев Толстой си е отишъл още като дете, то няма кой да напише Война и мир, Анна Каренина и въобще всички написани от него произведения. В този смисъл хората на изкуството са незаменими, за разлика от хората на науката - колкото и грубо да изглежда второто.
21 Декември 2017 14:42
Майсторе!
Разби ме!!!
Благодаря!
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД