×

Здравейте, по повод новата страница на в. "СЕГА" ви молим да прегледате информацията, която сте въвели за вашия потребителски профил. При стартирането на новия сайт ще бъдат прехвърлени единствено потребителите, които са потвърдили имейл адреса си. Ще виждате това съобщение, докато не потвърдите вашата информация. Имейлът, който сте използвали за създаването на този потребителски профил е:

(Ако полето е празно, значи нямате въведен имейл адрес и при прехвърлянето на новата страница ще изгубите акаунта си.)


Потвърди по-късно Потвърди СЕГА
:: Добре дошъл CommonCrawl [Bot] (Бот)
Пет милиона души се събраха на предизборния му митинг в Истанбул
Липсата на реформи на Дъблинското споразумение е опасна за България, каза вицепрезидентът
Кочинката няма да издържи, твърди Христо Иванов
За гостуващите фенове първенството е празник, но за местните бяха въведени строги ограничения
Наводнение в подлеза на СУ Св."Климент Охридски"
СТАТИСТИКИ
Общо 385,915,512
Активни 1,395
Страници 74,206
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Отвъдно послание. Адресът неизвестен

Калин Донков
Едно размишление ме изненадва доста често в последно време - трудно ми е да определя дали ме застига, или ме пресреща. Изненадва ме, защото този неизбежен, а и вълнуващ за всеки артист въпрос ме е посещавал през целия ми път, но никога като стихотворение. Имал съм го в мисълта си неведнъж, не толкова чак драматичен, но винаги неизтощимо любопитен. Никога не съм се застоявал при него, инстинктът ми подсказваше, че едно задълбаване в това може да обезобрази живота ми. И все пак, свързан е с една от неизбежните отговорности на поета, на твореца изобщо: какво се случва с онова, което не успяваме да изречем, да нарисуваме, да изпеем? Къде отива то, или - къде остава? Приема ли го някой след нас, закриля ли го, довършва ли го? Не ни е дадено да го предадем, да го възложим, да го настаним сред хората, в пространството, където и да е.

Недописаното увисва в пустотата между небитието и житейското ни дело - това днес ми се вижда несправедливо и бездарно. Чак сега си припомням безпомощния изблик на поета: "...и нашта мъка ненаписана/сама в пространството ще скита". Ще се подсетя и за други такива, страстни или примирени, от океана на поезията. И в моите книжки сигурно ще се намерят. Но днес искам да ви посветя в едно стихотворение на поета Здравко Кисьов, мой приятел от младостта и търпелив създател на много личен поетичен свят, почти неразлистен от литературната конюнктура - нито преди, нито сега.

То е от излезлия post-mortem сборник "Отвъдно време", където са подредени непечатани приживе творби, много от които поетът вероятно е задържал в архива си именно защото са оголено откровени. Ако някога поезията на Здравко бъде добросъвестно изследвана, може би именно тук, в "отвъдните", ще се открият ключовете към неговото лирично наследство. Обичаше да се променя, твореше като художниците - смело прекрачваше от един период в друг. Откривателството му бе строго лично - не виждам кой друг би могъл да се възползва от него.

Стихотворението се казва "Портрет". Чуйте само:



"В ателието

от седмици стои върху статива

портретът недовършен на жена.

С разпуснати коси,

с очи на северна мадона,

огряна

от меката зелена светлина

на абажур старинен."



Портретът оживява за нас. Поетът го е нахвърлял като за вечността: една "северна" жена, сякаш излязла от поезията на северните страни, която той бе обичал и превеждал. И старинната лампа, разбира се - един детайл, чието разчитане е вълнуващо и посвоему безкрайно. Но:



"Едно художникът не е успял да улови,

и е оставил устните й

недовършени."



Това тук не е литературен анализ. За художника - или по-скоро за поета! - се е оказало важно да запазят безмълвието на жената. Устните вероятно са оставени за накрая. (Така и Създателят, казват, чак накрая е дал говора на човека.) Не им е било безразлично с какви устни тя ще говори, ще се усмихва, ще целува. Но краят не се е състоял. И тя сега безмълвно се взира към вратата "с огромни, опрощаващи очи." Това мълчание й е присъдено завинаги. Нарочно или повече случайно - защото портретът ще остане недовършен. Защото:



"... художникът

от седмици не идва вече тука -

вихрушка черна го отвя в небитието."



И ето я сега жената от портрета: затворница в ателието, която гледа към вратата. Очакването й изпълва стихотворението, града, вселената. "Зад кадър" остава страданието на твореца, безсилен да й помогне от Отвъдното, да довърши делото си, за да прекрачи тя в света на изкуството. И така да я освободи. Това страдание, неспоменато дори, незагатнато, заразява читателя. Както и непоносимото чувство, че никой не е виновен, а се случва. Смъртта, съдбата, времето, изкуството: кой тук може да бъде обвинен? А извършеното е непоправимо. И неизразимо. Само: "ситни капчици боя като сълзи са спрели под очите на жената." Сякаш художникът инстинктиво й е оставил един непредвиден плач - да изстрада мъката по неосъществимото. Смъртта му не й е позволила изход от тази мъка:



"И няма тя нозе -

да слезе от статива.

И няма устни -

да извика."



Остава тайна защо приживе Здравко не е включил в книга това силно, обвито в неизречен, но мъжествен размисъл стихотворение. Може би тогава го е сметнал за маловажно, а сега, вече от там, Отвъд, е прозрял, че това е един от големите въпроси, по които си заслужава да разсъдим. Че следва да се вълнуваме, да се тревожим за всичко, което оставяме след себе си, и че има смисъл до сетен дъх да се борим за него - да го осъществим, да го довършим и увенчаем. (И извън изкуството също, а може би - най-вече.) Независимо дали е дело от слово и от багри, от търсения и числа, от жестове и добрини, от грижи, от възторзи, от любов. За да има то свой живот сред хората, да бъде свободно и равноправно в този свят, в който нас вече няма да ни има. Може би е точно това. Може би...

А друго - какво?

 Здравко Кисьов
 "Отвъдно време" съдържа непечатани приживе творби на поета
6
4546
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
6
 Видими 
14 Декември 2017 22:57
Силно четиво...
15 Декември 2017 07:17
15 Декември 2017 09:20
19 Декември 2017 11:24
20 Декември 2017 00:36
Ще се подсетя и за други такива, страстни или примирени, от океана на поезията.
"В мен крещи недороден света."
Когато и да си отиде един творец, той обикновено оставя недовършени творби, което е драма. Но когато си отиде твърде рано (както често се случва ), драмата се превръща в трагедия. Защото много и много творби ще останат не просто недовършени, а няма да бъдат дори започнати. Трагедията е още по-голяма - но остава скрита! - когато потенциален творец в изкуството си отиде още преди да е започнал да проявява дарбата си, каквито случаи в историята на човечеството вероятно има безброй.
Независимо дали е дело от слово и от багри, от търсения и числа...
Това може да бъде гледано и от друг ъгъл. Спомням си как някога една от учителките ми по литература (те бяха много добри, за което съм благодарен на "онова" време и на късмета) каза, че ако по някаква причина например Нютон си е отишъл още като дете, то неговите открития не биха били загубени за човечеството. Вероятно по-късно, но все някога някой ще ги направи, защото касаят обективни и неизменни природни закони ("Ние трябва да знаем. Ние ще знаем." ) Но ако например Лев Толстой си е отишъл още като дете, то няма кой да напише Война и мир, Анна Каренина и въобще всички написани от него произведения. В този смисъл хората на изкуството са незаменими, за разлика от хората на науката - колкото и грубо да изглежда второто.
21 Декември 2017 14:42
Майсторе!
Разби ме!!!
Благодаря!
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД