:: Добре дошъл CommonCrawl [Bot] (Бот)
СТАТИСТИКИ
Общо 357,331,830
Активни 1,334
Страници 39,862
За един ден 1,302,066
Репортаж

Германци избягаха от цивилизацията в Одринци

Благодарение на чужденците в западналото село край границата за пръв път от много години се раждат деца
Надин и Тамара са медицинска сестра и физиотерапевт, но рамо до рамо строят къщата от кал.
"Какви са тия хора, бе?! Живеят без ток, на свещи, вода от тръби не ползват, по две жени водят... Кое е мъж, кое е жена, не мога да разбера. Три деца им се родиха без доктор в селото. Ами то пък и докато дойде линейката от Ивайловград, бебето вече излязло на бял свят...", вдига рамене 86-годишната Руска от село Одринци и сочи с глава оттатък улицата, където са германците. Под къщата на Владо Фейталов са. Владо пасе овце, стар ерген е, единственият местен мъж в сгушеното до граничната бразда източнородопско село. Руска пък е единствената местна жена в него, ама и тя е на доизживяване, както сама казва.



Преди две години германците стъпили за пръв път в Одринци. Пристигнали и опънали насред поляните палатки - четири-пет двойки, на възраст около 30-те, водени от белобрадия хер Юрген, мъж с вързана на тила опашка. После един след друг дошли и останалите. Бегълците от цивилизацията бързо предизвикали междукултурен сблъсък в обезлюдения край - с аскетизма и бунтарската си дзен философия, подобна на тая на хипитата. Разклатили житейския мироглед на шепата старци, но пък върнали от оня свят загиващото село, изчистили го, подредили го сръчно и с вкус. И спечелили респекта на местните, нищо че и до днес те се учудват кротко на странностите им: Ей ги на, хранят се само с това, което сами си произведат, изповядват свободната любов, ходят по тъмното с дълги роби...

Някога къщите в Одринци били шейсетина, но прозорците им угаснали, а сградите клекнали - стари, кирпичени, с крак да ги бутнеш, ще паднат.



Спомняте ли си "Мила от Марс"?



Голяма част от филма е снимана в Одринци, но преди да дойдат в него германците. Заселниците започнали да купуват продънените къщи и да ги вдигат на нозе. Сега покривите на подновените се червенеят отдалече - още преди да доближиш ръждясалата табелка с надпис MEXIKO под зачертаното име на селото.

Диво място, на един хвърлей от гръцката граница, село без мобилна връзка, забравено и от Бога, и от хората. Но пък те точно такова търсели: примитивно, заредено с чиста лечебна енергия. Да е до вода, до гора...

Първо отишли в Сив кладенец, ама там вода няма, а и селото е вече мъртво, с паднали къщи. В Мандрица пък им се сторило мрачно. И открили Одринци. Днес малката заселническа общност наброява тридесетина души заедно с дечицата. И нямат нищо общо с германските пенсионери, които все по-често избират България за втора родина, защото тук е евтино и могат да преживяват достойно с германските си пенсии.

"Вече си имат къщи, 450 декара земя, трактор, камиони, коли", изрежда леля Руска, докато смита пожълтелите листа на асмата в двора на бащината си къща, вдигната през 30-те години на миналия век. Когато тя се родила в Одринци, за един синор земя се случило човек да убият и да хвърлят трупа му в Гръцко, за да заличат следите на престъплението. А сега тая плодородна земя пустее... Голям грях!

"Като нямат работа, идват при мен. Ама, те само работят - от тъмно до тъмно. Сеят картофи, пиперки, домати, грах, лимец... Гледат животни, правят дървени врати, прозорци, маси...", разказва Руска. Като начало съседите й закупили от околните села 200 кози. Но козата иска ярма, много грижи, та след година и половина продали по-голямата част от стадото и си оставили 20-ина. Взели си и две крави, после и десет овце. Сега гледат и 23 коня, та, като им дойдат гостите от Германия, да ги развеждат с тях из Балкана. Първите туристи се изсипали с огромните си раници на гръб това лято, та хълмът отсам Гръцко станал още по-немскоезичен.

"Давам на децата грозде, краставици, круши, ябълки, каквото намеря в двора, а



Анна ми носи от техния хляб



Пекат го във фурната, ама той че-е-р, посипан с един пръст пепел. Всички вече знаят по някоя българска дума, но в началото казваха само: Бабо, гудбай! Гудбай, бабо! Викам им: Гудбай, кукло, гудбай... Ама това добър ден ли е, довиждане ли е... Знам ли", хвърля метлата леля Руска и ни повежда при германците. И разказва, че покрай новите си съседи за пръв път видяла отблизо чернокожи. В малкото общество те са двама - мъж и жена, дошли от джунглата на Того. Германците ги довели от Западна Африка, където групата се грижела за 57 сираци и гладуващи бедни деца. Напуснали най-бедната държава в света заради многото болести в джунглата и тръгнали да си търсят място под европейското слънце.

"Анна!"- подвиква от пътя жената. Две русоляви дечица изскокват от къщата и хукват към външната порта: Баба-а-а!

Лин е най-голямото, на осем е, снишава глас в шепата си Руска. Най-малкото е само на месец. Синеоката Анна Рихтер родила детето си в Одринци. "Има хора на къща", казва босоногата Анна на скромния си български и протяга ръка към дъното на улицата, където хлопат чукове, ехтят гласове, лаят кучета, кудкудякат кокошки...

Част от групата строи усилено деветата къща на общността, дома на хер Юрген Хуммес, роден в малко село до Кьолн, дърводелец, фитотерапевт. Юрген е човекът, повел голямото семейство от джунглата в Того към България заедно със сина си Бастиян... Останалите от групата са с конете, кравите, козите и овцете из Балкана на паша. Други се грижат за стопанството. Обработват земята, но някои от тях това са правили и в Германия. "Гледах екологично нивите ни още преди 40 години", ще ни каже малко по-късно Юрген, след като малката общност ни е допуснала с охота в екологичния си дом, сътворен от дърво и кал.

Никой не се опитва да се скатае от работата, дори две от по-големите деца дърпат трион на работната площадка. Правят дъски за покрива на къщата - според синоптиците се задава дъжд, та те бързат да я покрият, както обяснява Бастиян.

Денят за голямото семейство започва още в 6 сутринта. Облечени в дълги тоги в оранжево и червено,



всички се събират на медитация,



после закусват заедно, разпределят задачите си.

Да си стегнеш набързо багажа си - четката, пастата за зъби и малко лични вещи и да напуснеш добре платената си работа, да продадеш всичко, което имаш, и да избягаш на хиляди километри от дома си в най-бедната на държава в Африка. Или в някое изоставено, глухо място, където нощем вият чакали...

"Знаете ли какво е дауншифтинг? Бягаме от цивилизацията, от суетата, от живота на високи скорости", казва с усмивка Тамара, бивш физиотерапевт. Двете с Надин са стъпили на едно дървено скеле и зидат съборената стена на къщата. Надин, която прави от кал тухли рамо до рамо с Тамара, е бивша болнична сестра. Когато влезли в старата кирпичена сграда, стените й сами падали, щом завали дъжд. Сега Тамара и Надин мажат с ръце по стената купчинките кал и отбелязват: В голямото семейство всички правят всичко. Няма женска и мъжка работа. Когато живееш близо до природата, трябва да можеш всичко. Иначе жените в семейството са осем, сред тях има и бивша директорка на училище, но и хора с всякакви професии, предимно високоплатени... Но пък задръстващи мозъка, водещи до прегаряне, до личностни и екзистенциални кризи...

"В Германия има много стрес, много автомобили...", отбелязва на добре ошлайфан български 32-годишният Бастиян, скулптор по професия. Бастиян научил езика ни за две години сам, без учители, дума по дума - от хората, с които контактувал, докато обикалял страната, от търговците в магазините, от служителите в администрациите, от новите си български приятели. "Щом живееш в една държава, трябва да знаеш езика й. В Того говорех само на френски, от училище знам английски, тук научих и двадесетина думи на гръцки", усмихва се Бастиян.

Всъщност изборът на България е негов. Един ден



гледал филм за Родопите



и останал вдъхновен от изумително красивите местности. Пристигнал в България, наел апартамент в Джебел и тръгнал да оглежда селата, пръснати в гънките на магическата планина. В Ивайловград срещнал българин от село Бяла поляна, прекарал цели 35 години от живота си в Германия. Той го упътил на езика му към гаснещото село Одринци. При купуването на първата къща в селото срещнали най-големите трудности. Трудно открили собствениците й. А сега хората сами идват, чукат на вратата и ги питат дали искат да купят къщата им.

Тъмнокожият Колани тръгнал заедно с германците към България, толкова бил свикнал с тях. Той е едно от 57-те вече пораснали деца на Того, за които германците започнали да се грижат в началото на 2007 г.

"Като мой син е", казва Юрген за 23-годишния днес Колани. Докато помага на децата на африканската джунгла, Юрген се разболява от лаймска болест. Заболяването променя изцяло първо собствения му живот, след това и житейската философия на всички в групата. Официалната медицина не му помага и Юрген търси помощ в алтернативната. Дърводелецът



изучава билките на Того,



започва да си вари отвари от лечебни треви и редовно да медитира. След него цялата група избира природосъобразния начин на живот с билколечението и техниката за самоотпускане и връщане на душевния баланс.

Бегълците от цивилизацията обаче не са загърбили безвъзвратно всичките й блага. Имат домашен телефон за връзка със света. Имат и мобилни, говорят по тях, когато прескочат в Ивайловград. Живеят на свещи, но пък в дърводелската работилница ползват ток, машините работят с електричество, няма как. Там зареждат и мобилните си телефони.

"От едно кафене в Ивайловград поддържам сайт, с който привличаме гости от Германия. Идват на палатки, седят седмица, две, месец. До края на годината от Германия пък ще дойдат още четирима души, за да заживеят с нас", разказва Бастиян. Юрген пък добавя: "Вече отглеждат и мериносови овце, купили ги от института в Стара Загора. Искат занапред



да произвеждат килими от меката вълна



Имат ръчен стан, работилница за шиене. Един ден пък може и да продават килими." "В България хората все още търсят индустриалните продукти, а в Германия ръчно изработените, екологично чистите са най-предпочитани. Скоро това ще дойде и при вас", убеден е германецът.

Дали ще останат завинаги в Одринци? "Бихме искали, вече сме направили в селото толкова много... Но ако цивилизацията дойде при нас, ние ще избягаме, ще си потърсим друго, по-спокойно и чисто място", казват с усмивка Тамара, Надин, Симоне, Колани, Бастиян...
 Всичко в къщите на бегълците от цивилизацията е направено от естествени материали - кал, дърво, желязо, слама...
 Бастиян и баща му хер Юрген довели в Одринци единомишлениците си.
 До къщата на хер Юрген ще има и дом за медитация.
 Децата учат в домашно училище, но и работят рамо до рамо с възрастните.
 Кое е мъж, кое е жена не мога да разбера, казва единствената местна жена в селото - 86-годишната Руска.
 Не само килналите се кирпичени къщи в Одринци пустеят. Такава е съдбата и на чисто новия хотелски комплекс, в който от появата му до днес живеят само паяци.
 Въпреки че вдигат на крака клекналите сгради в селото, германците са готови да си потърсят друго място под слънцето, ако цивилизацията дойде при тях.
16
2957
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
16
 Видими 
14 Ноември 2017 19:56
Тая къща не е точно от кал, а от глина.
Глината се омесва с песък и слама, сетне стените се правят на слоеве в кофражи от по 50 санта височина. Бавно съхне ма стените са дебели и с отлични изолиращи качества. Некои си правят и покриви с чимове. Най-важна е хидроизолацията. Инак, температурата зиме и лете е се една и съща. Нема нужда от саниране...
14 Ноември 2017 20:26
Немците никога няма да изчезнат от света, защото го създават. А ние май ще изчезнем.
14 Ноември 2017 20:27

Яко флауър пауър е ситуацията.

Лошо няма, добре дошли!
14 Ноември 2017 21:57
Приятно четиво, Германия не е само танте и тантеподобни.
14 Ноември 2017 22:16
Ама, те само работят - от тъмно до тъмно. Сеят картофи, пиперки, домати, грах, лимец...

Ей, случихме на бежанци! И на нас в нещо да ни провърви напоследък...
14 Ноември 2017 22:57
Бахти сектантите
14 Ноември 2017 23:35
щурчо
14 Ное 2017 19:56

Тая къща не е точно от кал, а от глина.
Глината се омесва с песък и слама,

И още плява и оборски тор. Качва се кирпич.
15 Ноември 2017 00:47
Германската технология е по-друга.Зида се с кал и съхне като стена. Кирпичът се прави като тухла и съхне на слънце. Зида се със сухи кирпичени тухли. По-напреднала технология е когато от сухия кирпич се изгражда пещ с канали по средата, замазва се с кал , зарежда се с въглища - дървени или каменни , запалват се и след няколко дни се получават червени печени тухли, съвсем като фабричните. Това е т.н. българска технология който нашите пренесоха в Русия навремето.
15 Ноември 2017 01:01
Е, веке се правят и къщи с цели бали слама за отрицателно време:
https://dariknews.bg/novini/bylgariia/450-bali-vlozhi-semejstvo-v-stroezha-na-kyshtata-si-ot-slama-v-kladnica-1324254
Стените са дебели къде 45 санта.
Измазват се с глина и мазилка и готово. Пей сърце...
15 Ноември 2017 09:31
Ей, случихме на бежанци! И на нас в нещо да ни провърви напоследък...
15 Ноември 2017 09:34
Щом ги влече... няма лошо!
15 Ноември 2017 09:49
Реално тия деца не ходят на училище, щото това "училище" едва ли е признато от МОН. Нещо прикуратура, нещо Агенция за защита на детето нема ли да се самосезират??
15 Ноември 2017 10:01
Ирен Жолио-Кюри
Родена е на 12 септември 1897 година в Париж, Франция. След година нормално обучение, което започва когато е на 10 години, родителите ѝ виждат очевидния ѝ математически талант и решават, че академичните умения на Ирен имат нужда от по-предизвикателна среда. Мари обединява сили с голям брой видни френски учени, включително бележития френски физик Пол Ланжвен[1], за да създадат „Кооперативът“ („The Cooperative“, тесен кръг, включващ някои от най-видните учени във Франция. Всеки член допринасял за образованието на децата на своите колеги, провеждайки занятията в домовете им. Учебната програма на „Кооперативът“ била разнообразна и включвала не само правила на науката и изследователска дейност, но и разнообразни занятия като китайски език и скулптура със силно наблягане на себеизразяването и играта.

Тази договорка продължава две години, след които Кюри влиза отново в по-общоприета учебна среда в частната гимназия Севине (Collège Sévigné в централен Париж от 1912 до 1914 г. и след това в научния факултет в Сорбоната, за да допълни своята бакалавърска степен. Следването ѝ в Научния факултет бива прекъснато от Първата световна война.
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%80%D0%B5%D0%BD_%D0%96%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%BE-%D0%9A%D1%8E%D1%80%D0%B8
15 Ноември 2017 10:54
Ами всички натам сме се запътили, към природата, в града е пълна лудница.
15 Ноември 2017 13:38
медитация ... Храма на слънцето Джим Джоунс Гвияна ... не хаир от подобни няма да видим колкото и да ги четкате в статията
15 Ноември 2017 13:50
Храма на слънцето Джим Джоунс Гвияна ... не хаир от подобни няма да видим колкото и да ги четкате в статията


Но пък от разни огопоговци какъв хаир ще видим,ехееее....само си викам дано
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД