:: Добре дошъл CommonCrawl [Bot] (Бот)
Тенисистът си осигури и на теория участие във финалите на АТР в Лондон
Оръжието е законно и е на бащата на едно от децата
Каталунци теглят масово пари от банките
СТАТИСТИКИ
Общо 352,703,010
Активни 676
Страници 2,516
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Време за подробности*

Калин Донков
Преди десетина години старият инженер Д.Д. стъписа сина си професор Вл.Д. с необикновено желание. Обсъждахме го тогава в приятелския кръг и никой не го подкрепи, макар и на думи. Дядото бе поискал да се отстранят старите мебели от апартамента и да се купят нови. Обяснението бе сложно, но и категорично. Да не го разстройва предстоящата раздяла с цялата обстановка и с отделните вещи, сред които бе протекъл животът му. Тоест да му бъде по-лесно да скъса с този свят, когато часът на скъсването удари. Заобиколен от мебели и предмети, с които няма сантиментална връзка, щяло да му бъде по-лесно да се отправи в последния си път. Обяснил го беше твърде стройно и само веднъж - както винаги е било в семейството. Владо беше последният от децата му и цялата реализация се възлагаше на него.

Не беше лесно нито за изпълнение, нито за преглъщане. Обзавеждането в дома бе старо, част от него и с антикварна стойност. Поколения бяха купували и добавяли стилни и майсторски изработени мебели. В този апартамент те бяха приели печата на времето, бяха като вградени в него.



Да се изнесе и разпилее всичко това



би било престъпление към родовата памет. Дори ако трябваше да гласуваме, щяхме да гласуваме против - бяхме ходили в този дом неведнъж и образът му живееше в нас. "Той пък кога се е така привързал към тях - роптаеше Владо, - вечно го нямаше вкъщи, животът му мина по фургони и по чукари, та сега не може да се раздели с някой скрин и с някое огледало!". Старият бе известен хидроинженер, а в занаята, строил бе язовири и каскади до насита - времето бе благоприятно за такава страст. Както казваше синът му, изработил бе всички по-известни обекти, май само прословутият "Цанков камък" му се бе изплъзнал. По причина на възрастта. Почести не бе получил особени, произходът му не позволявал. Но го почитаха и величаеха в бранша, рождените му дни се превръщаха в поклонения. А бе напуснал отдавна това поприще - сякаш с неговото оттегляне то самото бе затихнало. Сега обаче бе решил да дирижира и оттеглянето си от живота.

Познавахме стареца бегло, но знаехме достатъчно. Бе воювал на фронта, бе учил с прекъсвания поради неблагонадеждност, бе се женил три пъти, но в апартамента до смъртта си бе живяла само майката на Владо. Няколко пъти ни бе водил да ни черпи в Руския клуб. Висок, кокалест, с широкопола черна шапка, каквато има по автопортретите си Майстора. Не знам защо ме човъркаше глупав въпрос: с тая ли шапка инженерът ходи на работа?



Имаше облик на анархист, кой ще го търпи?



Но явно го търпяха, Владо разказваше, че вкъщи имал кутия с ордени и значки. Веднъж го взе със себе си в Египет - в някаква командировка на строежа на язовира в Асуан. Владо донесе снимки с камили, пирамиди и сфинксове и един тържествен шал за приятелката си Люлина. Дълго след като Владо й избяга, тя идваше на редките ни срещи загърната в този шал. И сега този човек, който ни беше вълнувал, без да можем истински да го доближим, вече стар и вече "на прага", се бе загрижил за комфорта на раздялата. Изглеждаше малко вероятно, а бе точно това...

Рано ни беше да се замисляме за собствения си финал тогава, но се замислихме. Е, не задълго и не много активно. Владо успя да го склони на компромис - да премебелират само неговия кабинет, скромно и без картини, откъдето без сантименти да стартира в последния си път. Миналия петък дядото навърши деветдесет и четири. Спартанската обстановка явно му се отрази здравословно. Всяка година посещава очен лекар да му смени диоптрите, защото инженерът чете без почивка. Понякога ми се обажда да ме пита за някой автор - държи да знае дали написаното е автобиографично, или е художествена измислица. Познавам книгите на новите писатели, но живота им - не. Понякога е толкова настоятелен, че се налага да разпитвам из гилдията, за да му угодя. (Веднъж се наложи да звъня на самия белетрист М., за да задоволя любопитството на стареца. М. също се оказа любопитен и сега двамата си говорят по телефона.) С годините с Владо са се сближили страхотно, вероятно наваксват раздялата от времената на неговите скиталчества. Приятелят ми обаче не може да забрави онази смяна на дизайна. Твърди, че чака с нетърпение старецът да се привърже към новите мебели, за да ги изхвърли с наслаждение. И съвсем да го улесни в оттеглянето.

Владо говори ядно, но всъщност нещо го гори отвътре. Онова, за което дядото настоява и се разпорежда обмислено и практично, той не иска да го споменава, отпъжда всяка мисъл за него. Отиващият си инженер се обляга на своя си хладна философия и размишлява за това овладяно и усмихнато. Владо твърди, че в детството си го е запомнил неведнъж да заключава по повод скромното предназначение на човека: "И какво правим ние цял живот? Местим мебели на фона на Космоса...". Не е бил човек, пропит от съзнание за незначителност, просто е искал всичко да е ясно.(Това съм го чувал и аз от телевизионния режисьор Благой Стратев, човек раздиран от саморазрушителни иронии. "Местим мебели, казваше той, лошото е, че едни и същи...") И сега бе решил да премести мебелите - наистина.

Извъртя се десетилетие и въпросът, който някога ни смути, сега вече доби друг, личен смисъл: готови ли сме да се разделим с онова, което не можем да отнесем със себе си? И въобще принадлежи ли ни то, има ли някакъв смисъл притежанието, или всичко това са само подробности...

И какво от това, ще отсъдите и вие, наистина всичко на всичко едни подробности. Но пък нали дяволът бил в подробностите...



-----------------------------------

*С позволението на проф. Вл.Д.











24
3230
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
24
 Видими 
14 Септември 2017 20:32
И пред мен има подобен проблем, макар че съм далече от годините на стареца... И есето на К. Донков , ми предлага едно потенциално решение. За което много благодря! Ето че освен удоволствието от четенето на творбите на К.Донков, те имат за мен и практическо приложение. Още веднъж- Благодаря Майсторе и да си жив и здрав! И много плодовит...
14 Септември 2017 20:37
Чудя се за съдбата на библиотеката ми... А, и искам да чуя последно "Адажио" на Албинони... Пък ако може и да ме кремират - за всеки случай, да не хабят трепетлики после...
14 Септември 2017 20:39
Спретнато написано, без подробности
14 Септември 2017 23:10
готови ли сме да се разделим с онова, което не можем да отнесем със себе си?


Заминаването ще се състои в отредения ни миг.

Без никак да Го е грижа готови ли сме или неготови.
14 Септември 2017 23:19
както винаги
15 Септември 2017 01:37
Екстра! Искам още такива писания, но и ми е ясно, че не се правят под щампа. Благодаря!
15 Септември 2017 02:11
15 Септември 2017 07:40
Подробностите с които живеем си отиват с нас. Всичко с което живеем е преходно. Колкото по рано осъзнаем че всичко остава тук, а ние си отиваме както сме дошли, толкова по добре.
15 Септември 2017 14:25
За автора. Но и за форумците: смирено, интелигентно, с поглед към космическото...
16 Септември 2017 01:21

Имаше облик на анархист...
"И какво правим ние цял живот? Местим мебели на фона на Космоса...".
16 Септември 2017 16:42
16 Септември 2017 17:59
16 Септември 2017 20:04

Hope you got your things together.
Hope you are quite prepared to die.
Looks like we're in for nasty weather.

https://www.youtube.com/watch?v=5BmEGm-mraE&pbjreload=10
17 Септември 2017 10:22
17 Септември 2017 10:25
... Местим мебели на фона на Космоса...


Много е яко!
17 Септември 2017 10:49
Извъртя се десетилетие и въпросът, който някога ни смути, сега вече доби друг, личен смисъл: готови ли сме да се разделим с онова, което не можем да отнесем със себе си? И въобще принадлежи ли ни то, има ли някакъв смисъл притежанието, или всичко това са само подробности...

И какво от това, ще отсъдите и вие, наистина всичко на всичко едни подробности. Но пък нали дяволът бил в подробностите...


Авторе, ние се разделяме с "онова, което не можем да отнесем със себе си", както и с всяко друго под това небе, накрая. Оставяме го на тези след нас, както тези преди нас са ни го оставили със спомена за тях. Просто сме добавили и спомена за себе си в него. Да заличи спомена за себе си по такъв начин може само човек, който не е доволен от изживяния живот, не е доволен от себе си, дълбоко вътре мразещ се и мразещ всичко наоколо. Няма ме, не съм бил е подтикът му. Такъв човек е достоен за съжаление, не за възхита. Не му се възхищавам. Съжалявам го.
17 Септември 2017 12:12
Не знам защо, но този етюд ми напомни за друг, любим, със същия автор - "Рапсодия на прашинките" В крайна сметка, всеки сам решава как да премине по пътя си и какво да полепва по него. Пък, глобалният поглед на собственото съществувание, на фона на Космоса, за някои е успокояващ, за други - обратното
19 Септември 2017 00:17
Firmin 17 Сеп 2017 10:49
... Да заличи спомена за себе си по такъв начин може само човек, който не е доволен от изживяния живот, не е доволен от себе си, дълбоко вътре мразещ се и мразещ всичко наоколо. Няма ме, не съм бил е подтикът му. Такъв човек е достоен за съжаление, не за възхита. Не му се възхищавам. Съжалявам го.
Да видим пак за какъв човек става дума в случая:
Старият бе известен хидроинженер, а в занаята, строил бе язовири и каскади до насита - времето бе благоприятно за такава страст. ...изработил бе всички по-известни обекти, май само прословутият "Цанков камък" му се бе изплъзнал. По причина на възрастта. Почести не бе получил особени, произходът му не позволявал. Но го почитаха и величаеха в бранша, рождените му дни се превръщаха в поклонения. А бе напуснал отдавна това поприще...
Бе воювал на фронта, бе учил с прекъсвания поради неблагонадеждност...
...имал кутия с ордени и значки.
...в Египет - в някаква командировка на строежа на язовира в Асуан.
Мисля си, ако написаното от Firmin е вярно за този човек, то "какво да кажем ние с гайдите?"
19 Септември 2017 00:17
Досадно повторение!
19 Септември 2017 09:25
Знаете ли кой сега завижда на Калин Донков?
С бялата завист, дето я раздават в Отвъдното дори на злъчни хора като Труман Капоти.
Упс, издадох ся.

Случаят във Виноградец не е частен наистина, ами вече масова практика.
Братската дружба между мутри, местна власт, полиция, следователи, прокуратура е пуснала джунглата в градове и села.
Брей, как ме подведе клишето. "Нека влезе джунглата" означава съвсем друго: възмездието, което идва когато човешките нрави помагат на престъпленията, а не ги спират.
Всъщност въпросната братска дружбащина ни връща в Кърджалийското време, надлежно описано от науката.

И тук никакви посланици няма да помогнат, пък били те френски или американски.
Но си требе един як български Труман Капоти, да опише хладнокръвно тази българска история.
После авторът да продаде книгата на един як сценарист-режисьор, американски или български -- който даде повече. Не кеш, а качество на вникване.

Номерът е, че този филм ще свърши работата на сметкаджии политици и заспал народ по реформата на правосъдната система. Народът вярва на филми, ТВ и риалити. Политиците се плашат от гласността, която дава изкуството, а вестниците вече не ги плашат, уви.

Заглавието -- бадева от мен, ако остане време от чистене и готвене.
19 Септември 2017 10:30
Мисля си, ако написаното от Firmin е вярно за този човек, то "какво да кажем ние с гайдите?"


Тук не става дума за оценката, която му е дадена или бихме дали ние, а за оценката, която (си) дава той. И това е трагизмът в текста на Донков. Кое кара човек, оставил следа, да иска да я заличи, заедно с тази на други преди него. Прозрение или ... разочарование.
19 Септември 2017 10:35
Местим мебели на фона на Космоса...


Мисленето "ние и Космоса", "ние в Космоса" и други предложни словосъчетания е ... инфантилно. А може би даже не съм точен, не е и инфантилно, а невежо. Истината е друга и тя е ... "ние, Космосът". Прочее и ние и мебелите ни, и чирепчетата и саханчетата ни, сме Космос. Самоорганизирал се звезден прах. До следваща ... самоорганизация.
21 Септември 2017 00:15
Firmin 19 Сеп 2017 10:30
Тук не става дума за оценката, която му е дадена или бихме дали ние, а за оценката, която (си) дава той.
Това имам предвид и аз. Ако си прав, че този човек "не е доволен от изживяния живот, не е доволен от себе си", то по неговите критерии как изглеждаме хората, които не сме оставили подобна следа? Как би трябвало да коригираме нашата самооценка, особено като се има предвид, че по принцип всеки човек е склонен да се самонадценява. И често пъти колкото е по-глупав, толкова повече се самонадценява, като в някои случаи нещата стават комични.
Кое кара човек, оставил следа, да иска да я заличи, заедно с тази на други преди него.
Не мисля, че оставената от този човек и предхождащите го следа са мебелите, с които той е поискал да се раздели още приживе. Дори може в това му желание да се види нещо съвсем различно - "мебелите са ми скъпи, но и аз, и тези преди мен сме оставили след себе си по-важни неща".
21 Септември 2017 00:25
Firmin 19 Септември 2017 10:35

Мисленето "ние и Космоса", "ние в Космоса" и други предложни словосъчетания е ... инфантилно. А може би даже не съм точен, не е и инфантилно, а невежо. Истината е друга и тя е ... "ние, Космосът". Прочее и ние и мебелите ни, и чирепчетата и саханчетата ни, сме Космос. Самоорганизирал се звезден прах. До следваща ... самоорганизация.
Струва ми се, че гледаш доста буквално, а в случая става дума за алегория:
...неведнъж да заключава по повод скромното предназначение на човека: "И какво правим ние цял живот? Местим мебели на фона на Космоса...". Не е бил човек, пропит от съзнание за незначителност, просто е искал всичко да е ясно.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД