:: Добре дошъл CommonCrawl [Bot] (Бот)
Бюрото имало разрешение за достъп, но не можело да пробие системите
В тези области е съсредоточена една трета от икономиката на Италия
Жителите се жалват, че съдът спира съдебното производство срещу заподозрените за участие в побоя от края на юни
СТАТИСТИКИ
Общо 352,979,153
Активни 1,603
Страници 51,676
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Състезатели безчет

Калин Донков
Антон Кафезчиев, загадъчно и притеснително присъствие на софийския литературен харман, бе забележителен несретник и извънредно добра душа. В младостта си бе преживял трагедията на подземна катастрофа в някакъв рудник, а после, вече известен автор на проза, критика и публицистика, кошмарът се върна при него и срина съществото му. Бореше се с пропадането, пишеше и печаташе, дарбата му не се предаваше. Много са хората, които го обичаха, пазеха го и тихо му помагаха, а днеска още го жалят. Когато болестта го надвиваше, той намяташе облика си на литературен самотник, ставаше заядлив и обичаше да разговаря от разстояние. Понякога изстрелваше някакво изречение - съвсем извън момента, но афористично и дълбаещо паметта. Излюпени в неговото съзнание (или страдание?) тези фрази, извън контекста на нашите всекидневни размисли, се открояваха и се запомняха.

Онези, които са го познавали отблизо и в подробности, имат дълг да разкажат нелюбезната му съдба. Аз само припомням тук едно негово многозначително "включване" в шумотевицата на писателското кафене, което, невинно и някак неадресирано към околните, още виси в паметта. Зад стъклото във фоайето, редом с портиера, бе застанал чудат гражданин с къси панталони, повдигнати от презрамки с еделвайс на гърдите, със зелени чорапи до коленете и с тиролска шапка без перце. Беше необичаен, тържествен и много спортен, взираше се към вътрешността на кафенето и търсеше някого с поглед. Видът му погаси гълчавата, разговорите секнаха насред дума. И само Тони, вторачен в непознатия, някак отчуждено и небрежно произнесе: "Нов състезател..."

Как силно са ме поразили тези думи разбирам по това, че заедно с тях съм запаметил и образа на онзи посетител. Виждам го и сега. Състезател - в интонацията на Антон имаше презрение. Недвусмислено, но и някак примирително, безпомощно презрение. Състезателите гъмжаха в онова кафене, в писателския съюз, извън него. Както днес често вместо "книга" казват "проект", така тогава писателите се схващаха като някакви спортисти, които се надпреварват неизвестно в какво. Вярно, че това поприще е изнурителен, смъртоносен маратон, но тези бегачи не бяха маратонци. Дори когато имаха някакви далечни цели, те ги осъзнаваха като близки и ги достигаха бързо. Които ги достигаха, разбира се.



Повечето се проваляха и слизаха от пистата.



За мнозинството истински писатели тези цели не бяха особено важни - ордени, награди, звания. Те се гнусяха да се блъскат в конкуренция, амбициите им, пък и мечтите им се разпростираха единствено върху текста. Още тогава бях казал, че поезията не е състезание и че за поета не е важно да бъде пръв, а да бъде единствен. Не беше кой знае какво, просто момчешко изхвърляне да заявяваш нещо, което би трябвало да е известно на всички. Но не беше съвсем така: години след това колеги ми даваха да разбера, че не са съгласни с мен. Е, имах и съмишленици, повечето бяха по-възрастни и бяха изповядвали това разбиране, преди още да са чували за мен. Смаях, се когато ми съобщаваха, че го споделят и ме подкрепят, двама-трима дори ми написаха писма. Имал съм и по-добри жестове в литературното пространство, но никой от тях не е бил приеман така.

Състезателите имаха стройни и практични виждания в борбата за първенство. Не залагаха особено на книгите си, мисля дори, че биха предпочели да се наложат в литературния свят и без книги, ако това бе възможно. Но някои успяваха - без добри книги, което ще е същото. Получаваха дарове от властта, от критиката, от самия писателски съюз. Имплантираха ги в издателства, в журита, в президиуми. Превръщаха се в номенклатура на различни нива - каквато бе и целта на състезанието. На неговия старт мнозина от тях бяха посрещнати с почуда, като чичкото с презрамките. Но по дистанцията наивниците трябваше да им дишат прахта.

Тези хора си имаха свои идеали, своя стилистика, дори своя... чест. Раздаваха усмивки и поклони, целуваха ръце (един от тях и буквално!), прегръщаха се с критици, вечеряха с преводачи, сприятеляваха се усърдно с влиятелни фигури от различни области, учеха тенис и падаха от когото трябва, предлагаха нерегламентирани услуги... каквито се сетите. А в състезанието ловко и безмилостно боравеха с лактите. Постигаха своето: служебно да им се раздават награди, тиражи, дори популярност (!). Някои се намърдаха и в учебниците. Доколкото това други писатели го получаваха заслужено, състезателите се ползваха с отлично алиби - просто се строяваха при талантливите. Снимаха се с тях и ги потупваха по раменете.

От моя гледна точка те просто не постигаха нищо. Някои от тях пребиваваха в сладка самозаблуда, други цинично отбраняваха облагите си. В един момент цялата инсталация се разпадна, състезанието се закри и тези хора сякаш организирано излязоха от играта. От творчество преминаха към въздишки. Повечето престанаха да пишат, вече нямаха причина да го правят. Забравата покри мнозинството от тях. Човек ще каже, че има справедливост и поука.



Е, разбрахте ли защо ви разказвам това?





В последните години прочетох ред нови български писатели. Опознах донякъде работата на различни журита и комисии. И разгърнах немалко от най-пресните български книги. Открито не споделям тюхканията за състоянието на днешната литература. Има автори, има и творби! И много имена, които в това многообразие обещават да останат единствени. (Както бях ви казал, не първи, но единствени.) Това не би следвало да ме изненадва. Изненадва ме, че и състезателите открито присъстват в този поток. Кандидатите за първенство са безкомпромисни по състезателното разстояние. Зад повечето от тях стоят издатели, фондации, спонсори, медии, поръчкови критици, откровени запалянковци от министерства и дори... партии. Те дърпат конците и в най-периферните журита, различни лобита разпределят наградите и всевъзможните класации - някои и с желязна ръка. Уж сериозни писатели се ритат под масата, изпускат нервите си, когато изгубят играта.

Това знание не ми беше нужно, потиска ме. За мене е осъвременена версия на познатия филм. Нима всичко започва отначало? Бих им казал, че е напусто, но кой ще ми повярва? Има стара писателска техника: ако нещо ти тежи, напиши го. И ще се освободиш от него, ще го забравиш. Ето, написах го...

8
3261
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
8
 Видими 
03 Август 2017 20:32
Писателите са кресливи, та това ние много добре си го знаехме.
03 Август 2017 23:27
И нито буква за Партията или за онези с чистите ръце, не е истина. Живял съм в друга България, моята България.
Наздраве.
04 Август 2017 01:47

Любен Лачански

Антоновден

Всички намекваха, че бил луд.
Но той си имаше диагноза.
В дъжд, вятър, пек, студ,
изживяваше своята поза.
В нея шапка му свалям, бе съвършен!
Велик! Неповторим! Титаничен!
Срещаше ме почти всеки ден,
усмихваше се като момиче.
После се мръщеше като вулкан
и псуваше истерично.
Сетне се чувстваше богоизбран,
вижда света идилично
и като излъган фавн,
свеждаше поглед мътен.
Следваше извинение, даже две,
тупаше ме по рамената.
Просеше пари за кафе,
жаждайки гроздова със салата.
Тръгваше си - аристократ един,
вадейки скъпа цигара.
Срещу вятъра палеше и
срещу мен се провикваше:
- Тъпи магарета.
Можеше след час да бъде пиян,
или да слуша “Риголето”.
Разговаряше за Караян.
Препродаваше пистолети.
Някои казваха, че бил идиот.
Но той криеше физиономия.
Нарочно живееше като скот.
Сред библиотека огромна.
Приемаше скитници, вареше чорба.
Пишеше стихове и романи.
Водеше своята свободна борба.
Тълкувайки Пиросмани.
Нямаше възраст и беше на ти
с бебетата и птиците.
В някаква мина се беше взривил
и тичаше с патерици.
Пиеше много, като всеки от нас.
Но и много обичаше.
Пееше, псуваше наум и на глас.
Просто беше различен.
Най-неочаквано и някак внезапно,
той по английски изчезна.
Трезво се питахме поетапно:
- Къде е Тони Кафеза?
В болница бил, може би се оженил?
Казват в чужбина заминал.
А Антон Кафезчиев най-различно от всички
и безмълвно починал.

04 Август 2017 09:30
Е, разбрахте ли защо ви разказвам това?


Тоя спорт, май няма много зрители?!
04 Август 2017 09:58
Тези хора... целуваха ръце (един от тях и буквално!),... сприятеляваха се усърдно с влиятелни фигури от различни области, учеха тенис и падаха от когото трябва, предлагаха нерегламентирани услуги... каквито се сетите.
..........
Е, разбрахте ли защо ви разказвам това?

Разбрах – нищо ново под слънцето...
05 Август 2017 02:41
Калине - . Знаеш да пишеш. За разлика от други. Това е. Благодаря. .
05 Август 2017 12:26
Открито не споделям тюхканията за състоянието на днешната литература. Има автори, има и творби! И много имена, които в това многообразие обещават да останат единствени.


Истина е, има и стойностни нови автори, но ние сме се вторачили в състезателите. И една техника не само за писатели.

Има стара писателска техника: ако нещо ти тежи, напиши го. И ще се освободиш от него, ще го забравиш. Ето, написах го...
05 Август 2017 18:57
>>><<<
Калине - . Знаеш да пишеш.


А и може, та и го прави - уникат!
А ние само дето го харесваме. Лесна е нашата...
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД