:: Добре дошъл CommonCrawl [Bot] (Бот)
Проектът за забрана на фосфатните добавки не получи мнозинство
Никой не му обяснявал защо за авиацията отишла такава огромна сума /СТЕНОГРАМА/
Председателят на Еврокомисията е заподозрян във фалшификации и незаконно подслушване
Христо Минков е бивш кмет на Свиленград, а синът му е смятан за тартор на разбита група каналджии
Целта е да се злепостави държавата, смятат управляващите
Цветан Василев е нередовно призован. Синдиците са подготвили граждански иск за 4.4 млрд. лв.
СТАТИСТИКИ
Общо 360,193,267
Активни 1,398
Страници 109,259
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

„Мисия свобода” и мисия дълг

Калин Донков
Войводата Михаил Попето не харесал името на новия си четник. Самият този мъж не бил обикновен - изпратили го да "стажува" кратък срок, преди сам да получи чета. Бил здрав, стегнат и разумен и освен това - фелдфебел от българската армия. Името Черньо Пеев не допаднало на Попето и той начаса го прекръстил. От името и презимето съчинил фамилията Чернопеев, а за собствено избрал Христо. (Христо Ботев бил любим герой и поет из българските чети в Македония.) Войводата или е имал лека ръка, или просто е гледал в бъдещето. С това име Христо Чернопеев ще се бие за свободата на онази земя, с него ще се запише в българската история.

Възможни са и други версии за любопитната харамийска кръщавка, но тази е избраната от писателя Георги Стойков в книгата му "Мисия свобода". Авторът я определя като художествено-документална повест за Христо Чернопеев и честно следва достъпните документи, спомени и предания за своя герой и за неговия революционен път. Изкушението да се отстъпи от това правило е неизбежно, то връхлита многократно, а в останалото време просто пулсира в писателската десница, но всяко нейно трепване е в разрез със съвестта на жанра. По този основен белег на книгата можем да си представим огромния проучвателен труд, положен в основата на един внушителен текст, предназначен за читател, отстоящ на цял век от гибелта на нейния герой.



Авторът, впрочем, е мой приятел, а на Христо Чернопеев съм почитател от деня,



когато чух за него от учителката ми по история в прогимназията Тинка Йорданова. В учебниците ни тогава може да е имало, може и да е нямало няколко реда за борбите на българите край Вардар, но нашите учители бяха запазили вълненията на своето поколение и по някакъв магичен начин успяваха да ни ги предадат. Не забравям и днес нежния патос, с който учителката ми описваше този магнетичен мъж, все едно разказваше за някакъв свой лиричен герой. Нейният възторжен прочит на онази страница от забраненото (под претекст, че е срамно) минало е първото, което свърза детското ми съзнание с него и никога онзи, нейният Чернопеев, не ме напусна.

Впрочем войводата беше наш земляк, родното му село Дерманци още бе в границите на тогавашния Плевенски окръг, живи бяха очевидци и съвременници на неговата младост, делото му в планините на Македония бе известно в нашите семейства. Съселяните му в Дерманци поставиха паметник на улицата, по която минават автобусите за София и това бе като послание към другите българи: че подвигът не се разнася във времето и че героите не се изгубват в историята при всеки неин поръчков вариант. Тогава Югославия още тежеше на Балканите,



Тито си беше още жив и гневен,



Москва не си пестеше мнението по въпроса и всяко възкресяване на образи и събития си носеше риск и неприятности. Но миналото не беше премахнато, Христо Чернопеев се завръщаше от страниците на Хр. Силянов, на Алфред Сониксен, които след дълго колебание излязоха в нови издания, на романтичната поема "Литургия за Илинден" от Св. Бъчварова, дори от книгата на Мерсия Макдермот за Гоце Делчев. Това завръщане беше подготвено още в неговото време приживе: животът му бе проучван и описван, изповедите му бяха снети и публикувани, можеха да се открият в библиотеките. От тях героят от аферата "мис Стоун", от Илинденските пожари, от младотурската буна и от дръзките му акции през Балканската война се появява пред нас вече по-разгърнат, по-подробен и от това - неизмеримо по-сложен. Това не е "лесният" герой от песните и от легендата, това е герой заплетен в конфликтите и противоречията на революцията, трудни, неразрешими, по-съдбовни от изпитанието с храброст и със смърт, което всекидневието предлага на бореца*.

Точно тази част от съдбата на героя си Георги Стойков не е пропуснал да обясни за днешния читател. Зарядът на народното надигане за свобода, личностите, които то изважда на революционната сцена, споровете, сблъсъците, междуособиците между дейци, крила и тъмни сили, намесата и лукавствата на правителства и дипломация, баналните интриги на тайните служби - всичко това авторът е трябвало да добави към животоописанието на своя герой, за да открои за читателя неговия подвиг и цялото му житейско дело. Дори начетеният съвременник научава куп факти и събития за онзи кървав епизод от националната българска драма.



Наричан уважително "бай Христо" дори от водачите на организацията,



Чернопеев и в книгата е страстен, дързък и непоколебим войвода, кумир за съратници и последователи. Но заедно с това е мъдър и търсещ дух, измъчван от противоречията и съдбовните въпроси, с които е изпълнена борбата. Напрегнатите нравствени дилеми и отстояването на безкомпромисния вътрешен кодекс за доблест и справедливост го издигат до върховете на националната революция.

Всяко време е в дълг към героите от миналото: да ги припомни, да ги осмисли от своята дистанция, със своята си дата. За Чернопеев предишният век се е произнесъл неведнъж. В наши дни този дълг е изпълнен от Георги Стойков. Има лесно и по-трудно обяснение за това. Георги е съселянин на Чернопеев от Дерманци. Дерманци десетилетия е лятна столица на писателя. Там са написани стотици страници от неговите разкази и романи. Трудното обяснение е известно само на него самия, както впрочем стои въпросът с обяснението на всяко човешко посвещение. Но дори и съвсем необяснена, тази книга отлично приляга за венец на едно писателско дело. Не всеки съумява да постигне това.

След такива книги винаги си мисля за нещо, което тъй ловко избягваме в нашите спорове и дебати. Премълчаваме го, сякаш го крием от себе си:

Ние не сме наследници на велик народ.

Ние сме самият този народ.

Но къде и кога сме забравили за това?



____________________

*Вече зрял човек, с изумление научих, че писателят Тодор Монов е племенник на Чернопеев от страна на жена му. Поразен бях колко много Тодор - сдържан, честен, с огряваща околните човечност и доброжелателност, но твърд и последователен мъж, отговаряше на представите ми за войводата, изградени от книги, размишления и фантазии. Улових се, че вече гледам на него с други очи. Смущаваше ме това, а днес се питам: защо?
14
4394
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
14
 Видими 
15 Юни 2017 19:56

Хубав спомен за големия Чернопеев! Вечна му памет и слава!

Благодаря
15 Юни 2017 20:01

http://www.vmro.bg/oskvernenite-grobove-v-makedoniia/
15 Юни 2017 20:07
Ристо Чернопеята, познавам един негов потомък - д-р Тихомир Ячев, живее в Париж. Най-одухотворения и интелигентен човек, с когото животът ме е срещал....Обади се бе, Тишо!!!
15 Юни 2017 20:12
15 Юни 2017 21:47
.
Но къде и кога сме забравили за това?

Кога ли? През последните 25 години на национален нихилизъм и изопачаване на историята. Днес за мнозина имена като Ангел Кънчев и Никола Славков са само имена на улици.
15 Юни 2017 21:57
автора
15 Юни 2017 23:28
В учебниците ни тогава може да е имало, може и да е нямало няколко реда за борбите на българите край Вардар


През последните 25 години на национален нихилизъм и изопачаване на историята.

16 Юни 2017 04:36
Автора. .
Да си жив и здрав Калин. .
16 Юни 2017 06:00
Вероятно най-добрата роля на Стефан Мавродиев. Всъщност май целият каст на "Мера според мера" прави ролите на живота си именно там.
16 Юни 2017 10:29
Вероятно най-добрата роля на Стефан Мавродиев. Всъщност май целият каст на "Мера според мера" прави ролите на живота си именно там.


Точно така. Благодарение на покойния Жожо Данаилов, мир на душата му, и на ентусиаста Гошо Дюлгеров. Покрай тях цяло лято в Созопол говорехме на македонски.

НБ. Когато Рангел Вълчанов правеше "Лачените обувки", говорехме на шопски.
17 Юни 2017 22:18
Ние не сме наследници на велик народ.

Ние сме самият този народ.

Но къде и кога сме забравили за това?
Не сме го забравяли нито за миг, г-н Донков. И затова сме контра на песимизма, който изглежда е редакционна политика:

http://www.segabg.com/article.php?id=859222
17 Юни 2017 22:39
С добрите Ви думи за тая книга (според https://literaturensviat.com/?p=111223 излязла през 2015-та), отваряте бая работа с търсенето ѝ - не само я няма в продажба онлайн, ами даже я няма и на сайта на издалото я търновско издателство Фабер:
http://www.faber-bg.com/index.php?mod=events

:-)

Но ще излезе, няма къде да отиде. Ако трябва, може и до Дерманци да се отиде, не е през света - наскоро нацелих "Чорбаджиите" на Константин Терзиев, забележителна художествено-документална книга за хаджи Юрдан Брадата, смел българин и участник във Велчовата завера, прясно преиздадена и в продажба в .. супермаркета в Елена :-)
17 Юни 2017 22:58
ata, обръщението Калин в
Да си жив и здрав Калин
е на нещо като руски. На български е Калине.
21 Юни 2017 09:34
Калине ("Калин" вярно, че е и на руски, нямат си звателен падеж като нас и чехите, но така се обръщат сегашните сноповръзвачи, като вземат терк от Европата, която иначе ни дава много, вкл. и на поетите, но нас, на трудовите хора - цък, язък), ама толкова инфо събра в тия редове. Да, за Югославия, Албания, Македония иза други неща такива зиг-заги (или зиг-заци?) имаше в нашите учебници, пък се изучихме някакси кой за артист, кой за пианист(-ка), кой за доктор, кой за поето-драматурго-писатело-журналист, че и колумнист, кой за заварчик или профдеятел. Понятието "сноповръзвач" и сродни думи въведохме с един сегашен десебеец (ама май вече не е и такъв) през 60-те, когато "Лит. фронт" публикува интересен и смешен пасквил, да го нарека, относно за кръгове в нашата прекрасна Столица (някой да се сеща какво значи stolica на някои братски езици, освен табуретка или стол?), които "снобееха" (тогава май не се казваше баш така) и хумористичният герой, като по"pаднал на купон се наслушал на какво ли не, та чак един/една се изтъпанил/-а с думите: "А чели ли "Die Ansihten eines Klouns"?"И тям подобни извержения на духа и тялото. Станал нашият със стаканчето или рюмката и почнал "Кверохи, кверохи, кверохи ..." Нататък не помня смисления текст, но следваше ритмиката на "в студените бездни слезни" и т.н. Народът наоколо, независмо от погълнатите грам-молове ликьоро-водъчни изделия, изпопадали. Това беше по времето на грехопадението, импровизацията, Артуро Хи, зелените ояи и хубавата уста, самотния бегач, горещото пладне и смъртта, която все я нямаше. А филмите бяха хубави (изразът се отнасяше за "Легенда за Паисий". Тогава в Димитровград Сръбски на гарата пишеше: "Сречан ти пут, друже Тито", а в Залата се проведе среща на студенти от балканските страни с представители на ФНРЮ (тъкмо станала СФРЮ) точно от Скопския ун-т. И се яудим защо говорят все с поправки на речта - забравяха да причат прави македонски. И бай Тошо беше, с дискретна охрана. А в София открай време се избиваха на югославските народни певци и певици, не за Цеца и лепата Брена. и "Д-р" и целият Нушич си беше нашенец, въобще, бихме казали ние сега, мазало беше отвсякъде, ама маслото си беше "чисто", предимно краве или смес. Ами Кощана? Ала цуро очи имаш ... Та, браво за позицията, Калине. Така трябва. Има и други, но всеки си избира и пътя, и Героя, и Джина. Качвайте са на омнибуса, прочее.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД