:: Добре дошъл CommonCrawl [Bot] (Бот)
Обсъдени са търговски и военни аспекти на сътрудничеството между Русия и Турция
27-годишният младеж от Бангладеш е единственият пострадал
България влиза на хартия в Европейския съюз за отбрана
На церемонията по подписване на договора присъстваха Владимир Путин и египетският президент Абдел Сиси
Пред Печорския районен съд в Киев той отказа да отговаря за престъпления
Шефът на БФС е уверен в преизбирането си на поста
Президентът поздрави бойците, че се връщат с победа
СТАТИСТИКИ
Общо 359,942,685
Активни 385
Страници 19,586
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Снимки и екрани. Все тая...

Калин Донков
Писателят Васил Цонев си беше ексцентричен, шокиращ в хрумванията си и в делата си, та странното му желание да улесни популярността на българските литератори нито ентусиазираше, нито дразнеше обществото на ранния социализъм. Това бе, може да се каже, една от най-невинните му идеи: да пише по вестниците за несправедливото подценяване на тогавашните автори. По будките, възмущаваше се той, могат да се купят картички с портретите на певци и футболисти, но не и на български писатели. Бях ученик, когато тези дописки ме озадачаваха: според мен писателски портрети бе допустимо да се гледат само по стените на класните стаи и на читалищата, и то задължително на мъртви, не на живи писатели. Изглеждаше, че този въпрос в нашия духовен пейзаж е отдавна и окончателно разрешен, но ето че Васил Цонев напираше да го раздвижи по нов начин. Разбира се, това остана без отзвук, а и настойчивостта на автора може да има съвсем безобидно обяснение. Тогава имаше такава конюнктура в печата: да се критикува, без да бъде засяган никой. На Васил, едно от малкото "ужасни деца" в писателската гилдия, и без това му бяха нервирани множество инстанции.

Това беше преди да напише неимоверно хапливия разказ за огнебореца, който рецензира Шекспир. (Съвременниците си го спомнят отлично, а някои не са забравили и това, че професията на главния герой бе заличена в публичните изпълнения на разказа по протест на пожарната.) Бих казал, че това бе разказ за христоматия, но такава, достойна за него, просто не бе създадена. Артистите, които го четяха, открито вкарваха интонации на Живков. Изобщо, за всички беше ясно, че като осмива малокултурността и цялата несъстоятелност на героя, авторът се цели най-високо. Мисля, че и днес това работи. Защото, независимо от противоречивото си присъствие в писателския свят, независимо от неизчерпаемите си скечове и саркастични задявки в живота, това беше сериозен, наблюдателен и даровит разказвач, който имаше предостатъчно читатели и без да му предлагат снимката по будките.

Дойдохме си на думата. Желанието на писателите да се смесят с прочути хора от другите изкуства бе непознато в онези времена. Известните между тях бяха известни с книгите си и от това животът им не бе по-лесен, по-труден беше. Кой знае защо, прието бе, че писателят трябва да бъде "отворен" за читателя, достъпен, отзивчив. Че трябва да отговаря на въпроси (за живота, за голямата и малката правда, за международното положение и пази боже, за себе си). Който се опитваше да изкръшка от подобни срещи, биваше притискан от писателския съюз и в края на краищата изтърпяваше тая повинност.

Аз самият поддържам и днес, че писателят не трябва да се явява пред читателя. Какво да се явява - не трябва да се мярка дори! Не е здравословно. Ако публиката си е създала представа за един обаятелен лирически герой, дързък, храбър, непримирим, който силно люби и мрази, не й трябва да вижда някакъв кекав, примигващ, мънкащ или пък обратното - надут и фанфаронстващ субект, зачертаващ ефекта от собствените си книги. Успявах да избегна огромната част от случаите, където този капан ми бе заложен. Не спечелих нищо от това. Но читателят ми спечели. Спаси заблудите си, ако ги е имал.

Удрям се по челото - ами да! - та тези изблици на Васил за писателските снимки са от времето, когато в България още нямаше телевизия! С появата си телевизията взе в ръце юздите. Имаше само една програма и зрителят я гледаше "до сигнала". (Сигналът за край на програмата.) Ако човек се появи на екрана, всички го виждат. След едно-две такива появявания почват да го познават по улиците. Могат да го спрат, да го заговорят. Могат и само да го разпознаят, да го наблюдават, после да го одумат. Съвсем навреме. След броени участия на екрана, отказах да се "показвам": притесняваше ме вниманието, което получавах, както и загубата на разумната анонимност. Смятах, че да се разхождам разсеян, небрежен, небръснат, почерпен и в каквато и да е свободно избрана компания е мое свещено, конституционно право. Не ми допадаше идеята това право да попадне под контрола на непознати. А и нямаше за мен гъдел в показването. Суетата ми е генетично чужда, а книгите ми се продаваха и без телевизия.

Искам ясно да кажа: това мое отношение не разпростирам върху колегите, които обичаха да се явяват на екрана. Някои от тях бяха великолепни, мъдри, атрактивни събеседници - вероятно това бе второто им житейско предназначение. Някои го превърнаха едва ли не в поприще. Личностите им излязоха от книгите им и се "ситуираха" в ефира. Хората научаваха много за тях: за живота им, за идеите им, за съгласията и несъгласията им директно - от честото общуване чрез екрана. Това напълно задоволяваше множеството от читателите, те получаваха своите отговори лесно и незабавно, не беше нужно да ги търсят в книгите им. Някъде съм споменавал вече за горчивото признание на Дончо Цончев, че за някои хора е по-лесно да изпият чаша водка на масата му, отколкото да прочетат сборник с разкази.

Тогава си спомних един от съветите на Чаплин - артистът не трябва да се мотае по светски събития. След като могат да го имат в салоните си, хората престават да гледат филмите му. Дончо възторжено се съгласи, но му стана малко тъпо, кой знае защо вярваше, че той е открил тази зависимост. Разбира се, да се сравни легендарното гостоприемство на неговата маса с телевизионните свиждания писател - гражданство ще е малко пресилено. Но мисля, че все пак нещата си приличаха. Хората вече имаха някои писатели в холовете си, че дори и в кухните. Тези писатели бяха покорили телевизията, за да се превърнат в нейна плячка. Тя си позволи и едно усмихнато отмъщение когато, за да останат на екран, след 10 ноември някои от тях бяха принудени да сменят плочата.

Но защо ви разказвам това?

Дори незначителните тиражи на днешните български книги принуждават новите автори да се борят за продажбата едва ли не на всеки екземпляр. Заставени са да участват в различни представяния на книгите си, понякога в немалко градове. Т.н. писателски турнета вече са част от литературната действителност. Търговският момент поглъща енергии и душевен ресурс, особено ако творецът има амбиция да живее от книгите си. Все по-извънземна им изглежда вероятността писателят да се издържа от някаква "спомагателна" професия - телеграфист (Яворов), стенограф (Дебелянов), машинист (Вапцаров). Тази нагласа, която творците от предишни поколения прегръщаха и оставаха независими от продажбите, някой им я отне и не знам добро ли или зло им направи.

Така телевизиите, рекламната критика и няколко фондации с неясна цел се наместват в живота им по много двусмислен начин. Конкуренцията на литературното поле съвсем не е само творческа. В нея ролята на компромиса нараства застрашително. При социализма беше неблагонадеждно творецът да пише затворен в своята кула от слонова кост. Помня как един белетрист изплака за десетина минути телевизионно време - обещали му ги - минутите, но не му ги дали, отпратили го. Един друг, твърдят, откровено учел: "Ако няма какво да кажеш, говори за времето, но не излизай от телевизора." Ние, които не ядем хляб от книги, не можем да ги разберем. Но изглежда съдбата им не е особено милостива.

Започнах този петък ведро като никога, самият спомен за Васил Цонев ме развесели. Мислех, че до края ще върви така леко и скокливо - не стана. Писателската съдба си остава трудна, някакво оправдание за това е, че все пак е по собствен избор. Иначе какво, до вчера върху нея тегнеше класово-партиен критерий, днес - касово-партиен. И пак никой не те пита за душата.

Снимки на писатели по старому не се продават, но във "Фейсбук" е пълно. Днешните автори са по своему знатни хора. Знатни - в смисъл, че се знаят. И по лице. Аз харесвам немалко от тях. Харесайте си и вие. Все пак единствената подкрепа, която ние от публиката можем да дадем на един писател, е да го прочетем. Времето до празника на българската култура е точно толкова, колкото за една книга. Изберете си някоя и дано тя ви възнагради с прекрасни часове...

 Едно време творците се издържаха от някаква "спомагателна" професия
21
4523
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
21
 Видими 
18 Май 2017 20:15
18 Май 2017 20:21

Като ученик често засичах дон Базилио, целият ф бяло, да управлява бялото си "Пони" по "Толбухин" и целенасочено да нервира продавачките ф гастронома на "Аспарух", откъдето си купувахме бирата, която после изпивахме ф непрекъснатия от огради заден двор между "Аспарух" и "Ален мак".
18 Май 2017 20:37
Вапцаров е от богат род !
Работата е била за вдъхновение . Много богат , дори и за днешните стандарти .
18 Май 2017 21:10
Различни са и писателите и животът им преди да дойдат комунистите, като дойдоха комунистите, като си отидоха комунистите и т.н. Това обаче не е важно. Важно е че нещо съществено се губи, няма го и не се е родило и няма скоро време да го видим на бял свят. Честноста на писателя и неговата съвест. Онази придирчива непорочна съвест, без съображение и напук на всичко, напук и на префърцуненото ни днешно време и лигавите претенции на съвременните интелектуалци. Колкото до близкото и не толкова близко минало, аз вече не искам да се разправям с тях, то си е тяхна работа, засяга вече единствено тях - писателите от това минало, дали искат да го знаят или не, не е важно.
18 Май 2017 21:27
Тия камъни май бяха в градината на Георги Господинов... че за друг с постоянно телевизионно участие - от сутрин до късна нощ - не се сещам.
18 Май 2017 21:36
някой ден ще си направя труда да изброя как са живяли краткия си живот и как са починали няколкото от истински значимите поети от времето на комунизма.
мога да го направя и за художниците, но ще бъда пристрастен.
за писатели..... сложна работа, не се сещам.
18 Май 2017 21:43
18 Май 2017 23:48
"...Какво да се явява - не трябва да се мярка дори! Не е здравословно. Ако публиката си е създала представа за един обаятелен лирически герой, дързък, храбър, непримирим, който силно люби и мрази, не й трябва да вижда някакъв кекав, примигващ, мънкащ или пък обратното - надут и фанфаронстващ субект, зачертаващ ефекта от собствените си книги...."
19 Май 2017 00:42
И пак никой не те пита за душата.

С душата се оправяш сам. Кой както може.
Михаил Шуфутинский - Душа Болит
https://www.youtube.com/watch?v=YdBIhz-3GPs
19 Май 2017 10:35
ф гастронома на "Аспарух", откъдето си купувахме бирата, която после изпивахме ф непрекъснатия от огради заден двор между "Аспарух" и "Ален мак".


Гастрономът беше на малките "Пет кюшета". Васил Цонев живееше на ул. "6-ти септември", отсечката между "Патриарха" и "Толбухин".
Тва за протокола.
19 Май 2017 10:43
Вапцаров е от богат род !


И още какъв ! Царят им е гостувал в Банско редовно. И това което малко хора знаят - Кайзерът на Германия е посещавал къщата на Йонко Вапцаров заедно с нашия цар. По този повод е била прекарана телефонна линия / военна, с катушки / до къщата на Вапцарови. Това бил първият телефон в Банско, ама си го взели, като си заминал Кайзерът.
19 Май 2017 11:07
Знае ли някой къде може да се намерят разказите на Васил Цонев. Имах 2 разкошни книжки и ми се изпогубиха, а никъде го няма по книжарниците.
19 Май 2017 12:06
Здравей Колега! Ето нещо, малко но от сърце! http://www.segabg.com/img/emoticons.png
http://chitanka.info/person/vasil-tsonev
Поздрави на всички!
19 Май 2017 12:07
Милен Русков!
Съвременен писател, който живее не на гърба на телевизиите и фондациите, а - от собствения си прокъсан джоб. Преводач.
Сигурно има и други такива писатели. Не всички са храненици.

За протокола:
"Непрекъснатият от огради заден двор" е между "Ален мак" и "Хан Крум".

И още: "Черната джамия" се нарича "черна", не защото е била затвор, а защото е построена от черен камък.
Сегашната гимназия "Свети Седмочисленици", на "Шишман", се казваше, с извинение, "Георги Димитров". В същата сграда беше и гимназията "Васил Левски", която, пак с извинение, беше преместена в "Мусагеница".

19 Май 2017 12:08
Гастрономът беше на малките "Пет кюшета".

На "Крум" и "Толбухин" също имаше. Срещу английското. Грешката за "Аспарух" е моя. Мерси за попрафката.
19 Май 2017 12:22
И аз го помня дон Базилио, от плажа на Дома на писателите. Аз не съм бил в този дом, та затова спомените ми са само от плажа и от барчето на открито в самия Дом, в което се отбивахме, на връщане от плажа, за да пием по едно по пътя към станцията си "Ален мак, на профсъюзите, някъде на върха. Барманът ни приемаше с охота, защото му правехме по-голям оборот от имащите право в този Дом. Е обитателите му ни гледаха с лошо око, за това, че правим калабалък. Спомням си как самият Калин Донков, веднаж, изпревари двама, трима, от нас, като очевидно смяташе, че нямаме неговите права. Та и дон Базилио правеше маймунджулуците си, по плажа, като разумно се целеше в по-пухкави лелки. За сатиричното му творчество не ми е останал никакъв спомен, не че не съм го чел. Та е прав г-н Донков, че да не те познават е по-добре!
19 Май 2017 12:25
За сатиричното му творчество не ми е останал никакъв спомен, не че не съм го чел.

добър е. Е, не е Мирон Иванов...
19 Май 2017 12:48
добър е. Е, не е Мирон Иванов...
Определено !
По известен беше с кулинарните си способности. И с това, че вече дърт пергиш задяваше млади момичета на възрастта на дъщеря си. Брат му от Австралия му купи "Волво" от "Кореком", синьо едно такова, голяма фукня беше. Наричаше го "моята яхта" и ходеше с една псевдо-капитанска шапка по тоя случай.
Голям чешит беше, лека му пръст, иначе не беше лош човек.
19 Май 2017 12:49
Голям чешит беше, лека му пръст, иначе не беше лош човек.

беше забавен, но вечно си търсеше публика.
19 Май 2017 13:42
но вечно си търсеше публика.

Това и обяснява желанието му да си види снимката на картичка.

Сияеха лилави лампи и плоските печатарски машини загрижено пляскаха с криле. Три от тях щамповаха клисурата в един цвят, а от четвъртата, многоцветна машина, като карти от ръкава на фокусник излитаха картички с портретите на Дъглас Фербанкс с черна полумаска на дебелата си като самовар мутра, очарователната Лия де Пути и оня наперен синковец с облещени очи, известен под името Монти Бенкс.


19 Май 2017 15:25
Ех, Калине, все ми се щеше, като стигна до пожарникаря да чуя и нещо по-съвременно...

Иначе, както винаги
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД