:: Добре дошъл CommonCrawl [Bot] (Бот)
Това доказва международен научен колектив в две изследвания
Увеличаването до 200 лв. ще струва на хазната около 100 млн. лв за 2017 г.
Присъдата била за незаконно притежавано оръжие
ВМА: Състоянието му е стабилно, но все още има риск за живота му
Това ще е първото посещение на чуждестранен лидер във Франция след встъпването му като президент
Поводът са разследванията за безстопанственост заради договори с адвокатски кантори
Заради признание и съкратено съдебно следствие присъдата е условна
Бившият командос участвал в редица тренировъчни мисии
СТАТИСТИКИ
Общо 331,876,065
Активни 1,282
Страници 140,337
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Виновна е светлината

Калин Донков
Бяха ме прилъгали да журирам един конкурс за любовна поезия - ей така, за хубавите очи на собственичката. В онези години всичко беше накриво и наопаки, та и конкурсите си имаха собственици. Регистрираха ги на килограм, омайваха спонсори, раздаваха награди и димяха с розов пушек в очите на литературния свят. Не беше лош бизнес впрочем, само че не трая дълго. Живяха тези странни предприятия десетина сезона, после се разнесоха в небесната шир. Запомнени са люти войни около приватизирането на конкурси от миналото, но те все пак бяха плахи и безкръвни, за разлика от някои състезания по красота и за мокри фланелки, които взеха жертви. В нашия случай жертва бе единствено поетът жури и разбрах това едва след като собственичката стовари няколко багажника с папки - все стихотворения за любовта. Оставяше ги гузно пред вратата, криеше хубавите си очи и се хвърляше в асансьора. Оглеждах жилището и пресмятах какво трябва да изнеса, за да посрещна конкурсната лавина. Предстоеше ми да се затворя с тази камара от любовни излияния, а нямах сърце за това. Събирах сили.

Решението дойде от ироничния ми приятел Жоро Апломба, острословец, донжуан и любител на изкуствата. Актуалният му в момента тъст, известен адвокат, имаше хубава къща в Еленския Балкан. Според Жоро там, в изолация, ще мога спокойно да "прегледам" купищата поезия и на спокойствие да взема справедливо решение. Напълнихме една старинна шкода с папки и вързопи и се пренесох в онази далечна махала, както се изрази другарят ми, "за неопределено време". Каза, че мога да остана, докато е зет на стопанина. Но за всеки случай да съм побързал. И да не прекалявам с пресните яйца. И отпраши обратно.



През нощта научих, че съм сам в махалицата -



беше тъмно и студено, а клоните от градината хищно посягаха към прозореца. Стихотворенията не съдържаха дори трохи от утеха, нямаше и трохи от поезия - бях бил път за нищо. Конкурсът бе анонимен, можех само да се догаждам за участниците. Имаше много дечурлига, имаше със сигурност старци и старици. Едните пишеха за любовта по предчувствия, другите по спомени. И предчувствията и спомените - далечни. Имаше реални влюбени, но имаше и симуланти. Разчитаха се в куплетите всякакви други причини - от любовна мъка и възторзи до любовен гняв и отмъщение. Лошото беше, че както във всеки конкурс за лирика със сигурност участваха и професионалисти, поети с книги и награди. Бях имал вече неприятности с тях: обикновено хубавите, свежи и изненадващи стихотворения идваха от неизвестни аматьори и колегите се класираха унизително зле, което се разбираше след отварянето на пликовете, та се оказвах в центъра на омрази и междуособици. (Така стана и този път, въпреки че внимавах и се взирах с надежда да го предотвратя.) На сутринта в махалата се качи Лишко и като отворих вратата, на стъпалата имаше лескова кошничка с пресни яйца, нещата почваха да се сбъдват.

Лишко се грижеше за къщата, по цял ден щракаше из двора една овощарска ножица, трупаше на куп сухи пръчки, палеше ги и кадеше ясното небе. По баирите наоколо други хора също вдигаха отвесни пролетни пушеци, сякаш невидими постове си даваха неразбираеми за пришълеца сигнали. Някой идва - съобщаваха тези сигнали и скоро нямах никакви съмнения: идеше пролетта. Четенето вървеше мудно, но играех честно: не прескачах, не претупвах, радвах се на редките находки. Лишко шеташе из градината, лопатата му святкаше над лехите, пазаруваше и стъкмяваше скромния ни мъжки обяд. Говорехме си за певци и певици, беше страхотно информиран, уверено ми разказваше клюки, за които със сигурност знаех, че не са истина, и вечер размишлявах как известните хора си имат и друг живот, за който не подозират, но за който обществото може да се закълне, че е именно такъв, какъвто то го е измислило. Лишко беше машинист на валяк в пътното управление, но там всичко бе приключило и той се залисваше около вилата на адвоката, поддържаше я жива, китна и предизвикателна сред унилите самотнички наоколо. Вечер по уличката избръмчаваше симпатична жена с железничарска куртка и без да слиза от мотопеда, бибипкаше дискретно. Лишко оставяше инструмента и се настаняваше зад нея. Даваше вид, че е стопен от нетърпение. След миг потъваха в ниското към селцето.



Веднъж се качи със стара, очукана флигорна под мишница



Не похвана от дворната работа и цял ден донатъкмяваше някаква кахърна мелодия, като всеки път започваше от началото и добавяше един-два такта. Имах чувството, че в момента я съчинява, а то тъй се и оказа. Наглед флигорната беше изкарала поне една война, машинката й тракаше драматично и от време на време свирачът я обръщаше надолу и шумно разиграваше клавишите да изтече събраната от напрежение слюнка. После напипваше мелодията отново и продължаваше да озвучава пейзажа. Гъгнивият звук привлече две кучета, каквито не бяха се мяркали наоколо, те клечаха до вечерта, когато жената с мотопеда се яви и си прибра мъжа.

На другия ден Лишко се появи без флигорна, беше в настроение и ми направи предложение: да напиша текст по мелодията, която той (познал бях!) създаваше в момента. Два куплета и припев - нищо работа за майстор. Слиса ме с тази оферта, но от други подобни случаи си имах готов отговор: не пиша по готова музика, нямам я тази дарба. Не знам дали повярва, но не настоя, примири се. Отдалечи се унило, ножицата защрака край далечната ограда. Остро замириса на касис. Гузно седнах над папките и не помръднах до вечерта. Може да се каже, че в този ден реших конкурса.

През нощта миризмата отвън се усили и без да бъде сън, видях се на някаква гимназиална бригада, в някакво опитно поле с дъх на касис и дим на огньове. С Георги от Б. си говорехме за книги, ние с него само за това си говорехме, а този път за Достоевски, "Бедни хора". Георги учеше в съседен клас, бе набит, силен, убийствено сериозен. Четеше без почивка, всички знаеха това, упорито, жадно. Край него получавах комплекси, аз четях за удоволствие, количествата не ме интересуваха, бях каквото си бях - лекомислен поет, който с нищо не бе заслужил невинната си ученическа слава. Обичаше да разговаря за прочетеното - помнеше, мислеше, анализираше. В онези години без усилие би могъл да стане литературен критик, но той със сигурност не четеше заради някаква практическа полза, правеше го, защото смяташе, че така трябва и че човек сам изгражда себе си. Беше надхвърлил гимназиалните програми, понякога му пробутвах поети, ясно е какви: Блок, Есенин, Надсон. Отнасяше се спокойно към тях, запомнил съм, че много му допадна Надсон. Не беше ясно защо. Той четеше за мъдрост, за поука. А каква мъдрост в поезията, едно голо щастие. Ако добре съм разбрал, теглеше го инженерно бъдеще, но ни прибраха в казармата, преди да сме наясно с избора си. За последен път го видях да излиза от библиотеката с една торба книги. Беше загорял и отпочинал. Поговорихме нехайно и се разделихме. Скоро нямаше да се видим.



Всъщност повече наистина не се видяхме, нямах знак вече десетилетия



Мислех си за него през цялото време, докато прехвърлях последните стихотворения от конкурса. (Мина ми през ум да подметна на Лишко да потърси в купа някой текст за своята песен, но се засрамих: нямах право на това.) Всъщност в главата ми бе единствено да открия връзка с този тъй ненадеен спомен, да се обадя някъде, да разпитам, да го намеря онзи Георги от Б., чийто образ ме бе навестил по старопланинските припеци.

С конкурса всичко бе наред, конкурсът мина и замина, вестниците писаха, че с голям успех. Не бе наред с Георги. Загинал в казармата още първата година - мина се пръснала в цевта на минохвъргачката и читателят от Б. издъхнал на място. Откакто ме бяха взели войник, в Плевен се мярках само през ваканциите, напуснах града и новината за тази смърт не бе стигнала до мен. Стана тъй, както бе казано в една стара книга: някои хора имат съдбата на далечни звезди. Лъчът им пътува към нас милиони години. Звездата е угаснала, изстинала е отдавна, а ние я виждаме в своето небе и не знаем, че вече я няма. А дори да знаем, не искаме да го приемем.

Виновна е светлината.

Неотдавна със скулптора Кирил Мескин си спомнихме този приятел от младостта. И двамата сме го познавали, без да се знаем помежду си. Удивително колко подробности изплуваха от дълбочината на годините, просто невероятно. Бяхме изтощени и сковани от спомена, мъже, уцелени в сърцето. Понякога се натъкваме на това: времето не е съгласно със смъртта и не иска да затвори страницата. Все някой закъснял ще я прелисти...

Така и днес. Страницата се отваря. Но мисля, че знам защо: Гергьовден иде...

24
3440
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
24
 Видими 
04 Май 2017 20:58
04 Май 2017 21:20

Как да заслужим среща с важните хора, които сме загубили?
Защото никога няма да се научим как да живеем със загубата им.
Може би трябва да изпълним някое тяхно желание. Първо трябва да си го спомним.
04 Май 2017 21:37
Хубаво!
05 Май 2017 00:21
Неотдавна покрай една снимка на красива котка с различни очи си спомних, че имах съученик - с едно зелено и едно кафяво око. Реших да потърся негова снимка в интернет ... а намерих информацията, че е починал преди четири години. Усещането за нечия смърт не признава време, скърбиш еднакво за скорошна смърт и за скоро научена смърт.
Благодаря, г-н Донков!
05 Май 2017 01:55
Калине, натъжих се.
Хубав спомен, хубава история за хубажи хора.
Благодаря!
05 Май 2017 03:28
Лъчът им пътува към нас милиони години. Звездата е угаснала, изстинала е отдавна, а ние я виждаме в своето небе и не знаем, че вече я няма
МИХАЙ ЭМИНЕСКУ


(1850-1889)


ЗВЕЗДА

Звезды новорожденной свет,
Стремясь к земле, проводит
В пространстве сотни тысяч лет,
Пока до нас доходит.

Быть может, он уже угас
В просторах мирозданья
В тот самый миг, когда до нас
Дошло его сиянье.

Звезда потухла, умерла,
Но свет струится ясный:
Пока не видели – была,
А видим – уж погасла.

Была любовь, ее уж нет,
Затмилась мраком ночи,
Но всё ж любви угасшей свет
Мне ослепляет очи.


перевод - ЮРИЙ КОЖЕВНИКОВ
05 Май 2017 07:56
Хубава усуканица. От частните литературни конкурси та чак до Гергьовден.
Всяка врътка поражда спомен.
Най-силен е този за Еленския Балкан. Беше началото на 80-та. Язовир Йовковци отдавна беше преградил старите пътища и обезлюдил махалите по Балкана. Мой приятел беше фелдшер на няколко махали и живееше с жена си в Шилковци. Дойде да ни вземе с линейката от Елена, тъй като нито имахма кола, нито пътя беше за кола. Всички бяхме млади, всяка колиба наоколо завършваше на ..ци, а в самото Шилковци, което беше центъра на един конгломерат от махали, беше пусто. С изключение на жената, обслужваща смесения магазин (олио, сол, отрова за мишки и кой знае защо маса за билярд) и собственичката на къщата, в която спахме. Беше зима, пързаляхме се с найлони по снега, в къщата се отопляваха само две стаи (едната заради нас) и в нашата стая нощуваше току-що родено козле.
На полянката, наречена площадче, имаше стълб с високоговрител, от който денонощно се лееше програма Христо Ботев.
Миришеше на сняг, на дим от дърва, на обреченост и както би казал поетът - на тленност.
05 Май 2017 09:42
Браво за и на Еминеску!
05 Май 2017 10:55
МИХАЙ ЭМИНЕСКУ
(1850-1889)
ЗВЕЗДА


Хубаво е стихотворението, превеждано е и на български, разбира се -> https://literaturensviat.com/?p=28826
Иначе не пречи и превод на цигански да беше пуснал :>
05 Май 2017 17:57
Иначе не пречи и превод на цигански да беше пуснал
Ако има - пускай. Все ще е по-добър от българския превод на Нико Стоянов - с неговите звънки лъчи в синята чоглавост...
05 Май 2017 22:02
>>><<<
Има поговорка "Една бука за наука, втората за вретено". Е, бачо ви от едно вретено две буки може да направи, та и да се разлистят.
Сполай ти!
06 Май 2017 01:05
Тате казваше " първа бука - за наука, втора бука - две вретена, трета бука - на боклука"
13 Май 2017 06:24
Михай Еминеску
превод от румънски: Нико Стоянов

КЪМ ЗВЕЗДАТА

В небесната мъглявина
една звездица стине -
лети трептяща светлина
през хиляди години…
Изгаснала кой знай кога
в простора синьо-чоглав,
лъчът й бърз едва сега
докосна моя поглед.
Изгрява звездният светлик
в хладовината няма
и блика нощем всеки миг,
дори и да го няма.
…Така и в нашите очи
една любов угасна,
но светят нейните лъчи
днес звънко и по-ясно!

Без коментар.
13 Май 2017 07:10
в нашата стая нощуваше току-що родено козле.


Блазя ви, Йори! Много сладки животинчета.

Какво ли стана с Тимур и Амур от Владивосток??
13 Май 2017 07:12
Така и в нашите очи
една любов угасна,
но светят нейните лъчи
днес звънко и по-ясно!


Звънки лъчи, като саби - гениално!
13 Май 2017 07:18
Витезслав Незвал:


С богом! Прощай! Как ни странно, мы оба не плачем,

Да, все было прекрасно! И больше об этом ни слова.

С богом! И если мы даже свиданье назначим,

Мы придем не для нас – для другой и другого.


С богом! Пришла и ушла, как перемена погоды.

Погребального звона не надо – меня уж не раз погребали

Поцелуй, и платочек, и долгий гудок парохода.

Три-четыре улыбки… И встретимся снова едва ли.


С богом! Без слов – мы и так их сказали с избытком,

О тебе моя память пусть будет простой, как забота,

Как платочек наивный, доверчивый, как открытка

И немножко поблекший, как старая позолота.


С богом! И пусть ты не лжешь, что меня полюбила

Больше всех остальных… Все же легче нам будет в разлуке,

Пусть, что будет, то будет! Что было, то было…

И тобою и мной к новым судьбам протянуты руки!


С богом! Ну что ж! В самом деле? Ну да, в самом деле.

Мы не лжем, как врачи у постели смертельно больного.

Разве мы бы прощались, если б встретиться снова хотели?

Ну, и с богом!.. И с богом! И больше об этом ни слова!
13 Май 2017 09:23
С богом! И пусть ты не лжешь, что меня полюбила

Больше всех остальных… Все же легче нам будет в разлуке,




Макар че на обратния полюс "Жди меня и я вернусь" на Симонов си остава класика, колкото и сантиментално да звучи...просто е от друга епоха...
13 Май 2017 11:37
Макар че на обратния полюс "Жди меня и я вернусь" на Симонов си остава класика, колкото и сантиментално да звучи...просто е от друга епоха...




Друга епоха и обстоятелства. Да си спомним и думите на Манделщам:

Кто может знать при слове «расставанье» –

Какая нам разлука предстоит?




13 Май 2017 14:03
Макар че на обратния полюс "Жди меня и я вернусь" ...,


Първата ми учителка по руски беше една мила млада жена - Русанка Андреева, тя и - едва сдържайки сълзите си - прочеые в нашия клас "Жди меня". От нея и знам някои "подробности"...

Симонов е влязъл в София заедно с първите части на Червената армия. Българските писатели са го посрещнали много радушно, веднага са му организирали творческа вечер, на тази вечер за пръв път в България е прозвучало "Жди меня". Публиката е била във възторг. За съжаление за това събитие е научил Сталин, който веднага се е разпоредил Симонов незабавно да се прибира в Москва - СССР е бил официално в състояние на война с България и такава "самодейност" е била недопустима...

Но не това е била най-голямата неприятност за Симонов, свързана с "Жди меня". На обратния полюс на стихотворението е едно друго стихотворение от друга епоха, но написано при сходни обстоятелства - това на Николай Некрасов - "Внимая ужасам войны" Особено болезнени за Симонов са били упреците на неговия скъп приятел - поета Алексей Сурков. Като стон, изтръгнат от душата на Симонов звучи стихотврението му "Ты помнишь, Алёша, дороги Смоленщины..."

Но ето това на Некрасов:

Внимая ужасам войны,
При каждой новой жертве боя
Мне жаль не друга, не жены,
Мне жаль не самого героя...
Увы! утешится жена,
И друга лучший друг забудет;
Но где-то есть душа одна -
Она до гроба помнить будет!
Средь лицемерных наших дел
И всякой пошлости и прозы
Одни я в мир подсмотрел
Святые, искренние слезы -
То слезы бедных матерей!
Им не забыть своих детей,
Погибших на кровавой ниве,
Как не поднять плакучей иве
Своих поникнувших ветвей...


А ето го и Симонов - но "на другия полюс"

ОТКРЫТОЕ ПИСЬМО
Женщине из г. Вичуга

Я вас обязан известить,
Что не дошло до адресата
Письмо, что в ящик опустить
Не постыдились вы когда-то.

Ваш муж не получил письма,
Он не был ранен словом пошлым,
Не вздрогнул, не сошел с ума,
Не проклял все, что было в прошлом.

Когда он поднимал бойцов
В атаку у руин вокзала,
Тупая грубость ваших слов
Его, по счастью, не терзала.

Когда шагал он тяжело,
Стянув кровавой тряпкой рану,
Письмо от вас еще все шло,
Еще, по счастью, было рано.

Когда на камни он упал
И смерть оборвала дыханье,
Он все еще не получал,
По счастью, вашего посланья.

Могу вам сообщить о том,
Что, завернувши в плащ-палатки,
Мы ночью в сквере городском
Его зарыли после схватки.

Стоит звезда из жести там
И рядом тополь — для приметы...
А впрочем, я забыл, что вам,
Наверно, безразлично это.

Письмо нам утром принесли...
Его, за смертью адресата,
Между собой мы вслух прочли —
Уж вы простите нам, солдатам.

Быть может, память коротка
У вас. По общему желанью,
От имени всего полка
Я вам напомню содержанье.

Вы написали, что уж год,
Как вы знакомы с новым мужем.
А старый, если и придет,
Вам будет все равно ненужен.

Что вы не знаете беды,
Живете хорошо. И кстати,
Теперь вам никакой нужды
Нет в лейтенантском аттестате.

Чтоб писем он от вас не ждал
И вас не утруждал бы снова...
Вот именно: «не утруждал»...
Вы побольней искали слова.

И все. И больше ничего.
Мы перечли их терпеливо,
Все те слова, что для него
В разлуки час в душе нашли вы.

«Не утруждай». «Муж». «Аттестат»...
Да где ж вы душу потеряли?
Ведь он же был солдат, солдат!
Ведь мы за вас с ним умирали.

Я не хочу судьею быть,
Не все разлуку побеждают,
Не все способны век любить,—
К несчастью, в жизни все бывает.

Ну хорошо, пусть не любим,
Пускай он больше вам ненужен,

Пусть жить вы будете с другим,
Бог с ним, там с мужем ли, не с мужем.

Но ведь солдат не виноват
В том, что он отпуска не знает,
Что третий год себя подряд,
Вас защищая, утруждает.

Что ж, написать вы не смогли
Пусть горьких слов, но благородных.
В своей душе их не нашли —
Так заняли бы где угодно.

В отчизне нашей, к счастью, есть
Немало женских душ высоких,
Они б вам оказали честь —
Вам написали б эти строки;

Они б за вас слова нашли,
Чтоб облегчить тоску чужую.
От нас поклон им до земли,
Поклон за душу их большую.

Не вам, а женщинам другим,
От нас отторженным войною,
О вас мы написать хотим,
Пусть знают — вы тому виною,

Что их мужья на фронте, тут,
Подчас в душе борясь с собою,
С невольною тревогой ждут
Из дома писем перед боем.

Мы ваше не к добру прочли,
Теперь нас втайне горечь мучит:
А вдруг не вы одна смогли,
Вдруг кто-нибудь еще получит?

На суд далеких жен своих
Мы вас пошлем. Вы клеветали
На них. Вы усомниться в них
Нам на минуту повод дали.

Пускай поставят вам в вину,
Что душу птичью вы скрывали,
Что вы за женщину, жену,
Себя так долго выдавали.

А бывший муж ваш — он убит.
Все хорошо. Живите с новым.
Уж мертвый вас не оскорбит
В письме давно ненужным словом.

Живите, не боясь вины,
Он не напишет, не ответит
И, в город возвратись с войны,
С другим вас под руку не встретит.

Лишь за одно еще простить
Придется вам его — за то, что,
Наверно, с месяц приносить
Еще вам будет письма почта.

Уж ничего не сделать тут —
Письмо медлительнее пули.
К вам письма в сентябре придут,
А он убит еще в июле.

О вас там каждая строка,
Вам это, верно, неприятно —
Так я от имени полка
Беру его слова обратно.

Примите же в конце от нас
Презренье наше на прощанье.
Не уважающие вас
Покойного однополчане.

По поручению офицеров полка
К. Симонов
1943

ПП Не изразявам мнение, само съобщавам това, което съм чул...


13 Май 2017 14:29
Гео
13 Май 2017 15:33
Гео

Палците са за поета и за човека Константин Симонов.

И един за теб.
13 Май 2017 19:35
Дорис, SgtTroy - благодаря ви!

По разбираеми причини старая се да бягам от подобни спомени. A благодарността ми за вашето внимание е огромна.



14 Май 2017 07:04
В мае 1945
1

Когда она пришла в наш город,
Мы растерялись. Столько ждать,
Ловить душою каждый шорох
И этих залпов не узнать.
И было столько муки прежней,
Ночей и дней такой клубок,
Что даже крохотный подснежник
В то утро расцвести не смог.
И только — видел я — ребенок
В ладоши хлопал и кричал,
Как будто он, невинный, понял,
Какую гостью увидал.

2

О них когда-то горевал поэт:
Они друг друга долго ожидали,
А встретившись, друг друга не узнали
На небесах, где горя больше нет.
Но не в раю, на том земном просторе,
Где шаг ступи — и горе, горе, горе,
Я ждал ее, как можно ждать любя,
Я знал ее, как можно знать себя,
Я звал ее в крови, в грязи, в печали.
И час настал — закончилась война.
Я шел домой. Навстречу шла она.
И мы друг друга не узнали.

3

Она была в линялой гимнастерке,
И ноги были до крови натерты.
Она пришла и постучалась в дом.
Открыла мать. Был стол накрыт к обеду.
«Твой сын служил со мной в полку одном,
И я пришла. Меня зовут Победа».
Был черный хлеб белее белых дней,
И слезы были соли солоней.
Все сто столиц кричали вдалеке,
В ладоши хлопали и танцевали.
И только в тихом русском городке
Две женщины как мертвые молчали.
1945

Едно спорно стихотворение на Илья Эренбург.

Добро утро, момчета!
14 Май 2017 08:24
Дорис
14 Май 2017 07:04


добро!
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД