Когато не можете да разберете защо хората се държат по определен начин, най-лесно е да си кажете, че хората просто не знаят какво вършат. Точно това направиха европейските политически, бизнес и медийни лидери в отговор на популистката вълна, която помита Стария континент. Те са шокирани, че повечето от техните сънародници гласуват за безотговорни демагози. Трудно им е да разберат причините за гнева срещу меритократичните елити, символизирани най-добре от високообразованите и компетентни служители в Брюксел.

Защо "отличниците" са толкова мразени във време, когато сложността на света означава, че хората се нуждаят тъкмо от тях? Защо хората, които работят усилено, за да могат децата им да завършат най-добрите университети в света, отказват да вярват на хора, които вече са завършили тези университети? Как така всеки може да се съгласи с Майкъл Гоув, политика, агитиращ за Брекзит, който каза, че на хората им "писна от експерти"?

Би трябвало да е очевидно, че меритокрацията - системата, при която най-талантливите и способни, най-образованите, които получават най-високи оценки на изпитите, заемат лидерски позиции, е по-добра от плутокрацията, геронтокрацията, аристокрацията и може би дори от управлението на мнозинството при демокрацията.



Но европейските меритократични елити са мразени



не просто поради фанатичната глуповатост на популистите или поради объркването на обикновените хора.

Майкъл Йънг, британският социолог, който в средата на миналия век изкова термина "меритокрация", не би се изненадал от обрата на събитията. Той пръв обясни, че дори когато "меритокрацията" звучи добре на повечето хора, меритократското общество би било бедствие. То би представлявало общество, разделено на себични и арогантни победители, от една страна, и гневни и отчаяни губещи, от друга страна. Триумфът на меритокрацията, както разбра Йънг, би водил към загуба на политическа общност.

Меритократите са толкова непоносими за своите критици не заради успехите си, а защото настояват, че са успели, защото са работили повече от другите, защото са се квалифицирали по-добре от другите и защото са се справили с изпитанията, пред които другите са се провалили.

Парадоксът на сегашната политическа криза в Европа се корени във факта, че брюкселските елити са обвинявани по същите причини, с които те се хвалят: космополитизма, устойчивостта на обществен натиск и мобилността.

В Европа меритократичният елит е наемнически, не по-различен от начина, по който най-добрите футболисти са търгувани между най-успешните клубове на континента. Успешните холандски банкери се местят в Лондон; компетентните германски бюрократи отиват в Брюксел. Европейски институции и банки точно като футболни клубове харчат колосални суми, за да привлекат най-добрите "играчи". Обикновено тази система означава победи на терена или в заседателната зала на централната банка.



Но какво става, щом тези отбори започнат да губят или икономиката забави темпото си?



Феновете им ги изоставят. Защото няма друга връзка между "играчите" и техните симпатизанти освен радостта от победите. Те не са от една махала. Нямат общи приятели или общи спомени. Много от играчите дори не са от същата страна като отборите им. Можете да се възхищавате на наетите "звезди", но нямате причина да съжалявате за тях.

В очите на меритократичния елит успехите им извън тяхната държава са доказателство за таланта им, но в очите на много хора мобилността им е основание да не им се вярва.

Хората вярват на своите ръководители не само заради тяхната компетентност, смелост и ангажираност, но и защото си мислят, че лидерите им ще си останат техни в кризисни времена, а няма да се изнесат с вертолети към аварийните изходи. Парадоксално хората са толкова мнителни към днешните елити тъкмо заради тяхната конвертируемост, заради факта, че са еднакво годни да управляват банка в България или в Бангладеш, да преподават в Атина или Токио. Хората се плашат, че в смутни времена меритократите ще предпочетат да напуснат, отколкото да споделят цената на оставането си.

Не е изненадващо, че лоялността - безусловната лоялност към етническата, религиозната и социалната група - е в сърцевината на новия европейски популизъм. Популистите обещават да не съдят за хората само по техните заслуги. Обещават солидарност, но не обезателно справедливост.

За разлика отпреди век, днешните популярни лидери не се интересуват от национализиране на предприятията. Вместо това предлагат национализиране на елитите. Не обещават да спасят хората, а да останат с тях. Обещават да върнат националните и идеологическите бариери, които бяха премахнати от глобализацията. Накратко, популистите обещават на своите избиратели интимност вместо компетентност. Обещават да възстановят връзката между елитите и хората. И мнозина в Европа днес смятат това за привлекателно.

Американският философ Джон Ролс имаше предвид много либерали, когато твърдеше, че да си губещ в меритократично общество не е толкова болезнено, колкото да бъдещ губещ в откровено несправедливо общество. По негово мнение честността на играта би била утеха за хората при загуба. Днес изглежда, че големият философ е грешал.