:: Добре дошъл CommonCrawl [Bot] (Бот)
Поводът е нападението на роми срещу 17-годишен
Министерството на туризма дава 44 хил. лв. за рекламни клипове
Ако някой постави таван на плащанията, аз съм готов разсрочено да върна на НДК надвзетото, заяви режисьорът
Навсякъде в Източна Европа Алиансът и Москва провеждат мащабни военни маневри
Бившият говорител на Доналд Тръмп Шон Спайсър се чувства облекчен след оставката
Епицентърът е бил на едва 14 км. дълбочина
Агитката на "Левски" тормози футболистите на "Хайдук"
СТАТИСТИКИ
Общо 340,492,070
Активни 745
Страници 101,081
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Словото на Стрелеца, помилван от красив изстрел

Калин Донков
Навършиха се 120 години от рождението на писателя Георги Ст. Георгиев. Така обикновено, сухо и някак служебно започват статийките, с които се отбелязват подобни годишнини. Щом са минали планини от време, трябва от самото начало да се обясни на потомците кой е човекът, какво е създал и извършил, защо си спомняме за него. Тръгвам и аз с тези думи, но съзнавам, че от това задачата ми не става по-лесна. Писал съм неведнъж за този озадачаващ околните мъж, имам обет да го правя, докато мога. Той нямаше близки, спомен за него ще се съхрани само в отпечатъка, който е оставил върху времето си или в някое сърце. Но сърцата не бият вечно.

През 1993 г. участвах в комитет по издаването на знаменитата негова книга "Един от Първа дивизия". Между двете войни за седем години тя е претърпяла пет издания, после е забранена. Обяснението е покъртително просто: вътре става дума и за разгрома на казашките дивизии в Добруджа. Като четеш книгата днес - наистина се споменава, но какво от това? Но българо-съветската дружба не е могла да го преглътне. От петимата писатели в онзи комитет - Ефрем Каранфилов, Луко Захариев, Петър Константинов, Тончо Жечев и К.Д. - само аз съм жив. Както ви предупредих, сърцата не бият вечно. Всеки път пиша за Г.Ст. като за последно.

Много късно разбрах, че за своето поколение той е синоним на смелост и военна доблест. "Най-храбрият жив българин - каза един господин на погребението му. - Участвал е в повече от двайсет патрулни нападения." Патрулно нападение е мярката за смъртна опасност на бойното поле - това е акция в разположението на противника, в която отиват само по желание. Г. Ст. бе тръгнал на война доброволец и бе пронизан с картечен куршум до самото сърце. "Какъв красив изстрел!" - казал германският рентгенолог при преглед на храбрата му гръд. След Добруджа бе воювал в Завоя на Черна и в Битолското поле. Бе преживял заложничество, бе избягал, бе преминал Вардар в брод през ледения месец ноември. Три ордена за храброст, от тях двата златни...

Между войните пише и издава една купчина книги. "Ирен", "Госпожа Лафарж", "Славните бойни водачи на шопите", "Срещите ми с бележитите френски писатели". Съставя няколко тома с прочути съдебни речи. И върхът на всичко това: "Един от първа дивизия"! Новата власт го обрича на мълчание. Когато през 1960 г. сп. "Септември" публикува разтърсващата му студия "В защита на българския език", той споделя, че осемнайсет години не е отпечатал нито ред. Самата статия втрещява българското общество, вменява му съзнание и отговорност за езика. Отърсва го от немарата и мързела към сечивото на националния говор и книжовност. Дълги години след това във вестниците се позоваваха на нея, когато се сещаха да затягат стила и правописа. Рядко съм виждал текст така да въздейства. Впрочем след защитата на Отечеството и военния дълг българският език бе второто посвещение на стария воин. Защитаваше го яростно и безкомпромисно. Бе жестоко взискателен и към себе си: в най-сурови дни идваше в редакцията от далечното си предградие, търпеливо чакаше коректурите от печатницата - сам да свери, сам да поправи, ако има нещо неточно. Точността беше негова религия. Без точност няма истина - казваше го рядко, но натъртено.

Със свирепо внимание четеше оскъдните по онова време енциклопедии и речници, изваждаше всичките им пропуски и грешки и после в някой вестник изреждаше какво точно са сбъркали и колко е лошо, че точно това са сбъркали. Това в българския печат бе негова привилегия. Тези издания си отмъщаваха подобаващо - в нито едно от тях по онова време не може да се намери ред нито за името му, нито за делото му. Силно се изненадах, когато открих страница за него в Уикипедия. Най-после. В тази страница бойният му път е описан от самия него - в част от едно писмо до мен, което бях добавил към първата публикация на "Слово за дълга", в кн.6 на сп. "Септември" от 1990 г. Почувствах се по-добре. Хем не съм го писал аз, но все пак...

Стигнахме до "Словото". Когато Г. Ст. навършва 75 години, негови доброжелатели подготвят някакво честване. Юбилярят отказва. И все пак написва този текст в отговор на адресите, които биха били прочетени, "ако бих приел да бъде честван". Почитател на френската литературна традиция, взема повод от словото на Бюфон при приемането му във Френската академия, в което за първи път прозвучава знаменитото "Стилът е самият човек". Нашият автор талантливо приспособява тази сентенция, основната мисъл на неговото есе е "Дългът е самият човек." Разбира се, той се обляга на изгарящите спомени от бойния си път, от бойните си другари. Но обхватът на неговото послание е изключително широк, разпростира се върху всички нас. "Щастието е в самите нас - пише там. - То е в изпълнението на дълга. Дългът е предимство, дългът е превъзходство, дългът е победа. А при изпълнението му и слабият, и скромният, и неграмотният могат да се проявят, отличат. Всеки може да се стреми. И всеки може да сполучи."

То не е слово, то е поема за дълга. Изкушавам се да премина към цитати, но тогава ще го обърнем на литературна критика. Самият Г. Ст. внимателно цитира велики мислители и писатели (Бодлер, Ламартин, Монтескьо), поставяйки ги до спомени за бойните си другари. Патосът му е органичен, величествени изглеждат епизодите, които рисува. Възкресява имена на млади българи, повечето сами избрали да променят съдбата си и да отидат да умрат за Отечеството, геройството им в това "Слово" е релефно, омайващо, трагично.

Не е възможно да се преразказва този страстен и изискан текст. А и ще бъде лош вкус. Остава да кажа, че авторът обяснява и своя дълг, който изпълнява цял живот: "И седмината ми бойни другари умряха, а аз съм жив. Защо ли? Несъмнено, за да има кой да разкаже за тях." Нещо такова откривам и в писмото, което той ми изпрати малко преди смъртта си. Там завършва кратката си военна биография с думите: "Изпълних дълга си докрай, като написах спомените си от войната "Един от първа дивизия". Всичко е точно, но и някак трогателно. До дълга на воина стои и дългът на писателя - да разкаже! Твърде тежък дълг, ако се изпълнява честно...

Старият воин бе отпечатил "Словото" на циклостил и го раздаваше на тесен кръг познати. Не се надяваше да го види във вестник или списание. Темата бе неприятна на съседите, а и сравнението с онова поколение българи дразнеше. Така то се превърна в един от малкото блестящи апокрифи от онова време. (Впрочем друг не мога и да посоча.) Няколко такива екземпляра се "загубиха" след моите приятели - всеки, комуто го връчвах да прочете, забравяше да го върне. Последния го дадох на Тончо Жечев, когато, вече главен редактор на "Септември", помоли да потърсим из чекмеджетата си текстове, които в предишното време по обясними причини не са могли да се отпечатат. Намръщи се, като го видя на циклостил, но същата вечер ми звънна - беше покъртен. "Словото" се появи в българското литературно пространство и така дългът на писателя бе триумфално изпълнен.

В залеза на живота си издирваше българи, които са се вписали със слава в историите на другите народи. Възстанови за българския читател имената на десетки мъже, допринесли за свободата, културата или просто за възхода на други народи, имена, с които да се гордеем. Вярваше в гордостта и смяташе, че събудена и подкрепяна, тя ще спаси България в изпитанията, които знаеше, че предстоят. Откъде знаеше, остава загадка. Единственото, което ми идва на ум, е, че просто беше един декемврийски Стрелец, а стрелците винаги знаем повече...

Отиде си в мизерия и самота. Но не искам да разказвам за това. Той не би ми позволил. Не позволяваше лоша дума, упрек, прашинка върху образа на България. Даваше да се разбере, че тя не му дължи нищо за неговия ратен и граждански подвиг. Носеше бедността си гордо, а старостта си - предизвикателно. Потискаше го, че толкова млади хора губят живота си в безделие и безволие, че други слагат край на живота си. В такива случаи промърморваше:"Нямало за какво да живеят... За България, разбира се!"

Той живееше за нея и искаше да й подари всеки ден, който му оставаше. С появяването си в стаята нареждаше да се затвори прозорецът. Усмихвахме се, очаквахме го. Ветеранът, помилван от "красивия" изстрел на румънския (или пък руски?) картечар в сражението при Кубадин, не се боеше от настинка. Страхуваше се, че болест може да отнеме от приноса му към България. Гордеехме се с него и се презирахме, че не можем както следва да облекчим старините му. Той приемаше само изработеното с труд, другото отхвърляше с гняв, отучваше човека от първия път. Такъв живот, с ненащърбени ценности в душата, сигурно бе много трънлив, но свидетелствам,че познавах човека, готов да го извърви. И го направи. Това бе Г. Ст. Георгиев, един от първа дивизия...
21
5493
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
21
 Видими 
08 Декември 2016 19:49
08 Декември 2016 20:09
ВЕЛИК!!!
08 Декември 2016 20:13
Както винаги, на ниво
Потискаше го, че толкова млади хора губят живота си в безделие и безволие, че други слагат край на живота си. В такива случаи промърморваше:"Нямало за какво да живеят... За България, разбира се!"
И актуално.....
08 Декември 2016 20:44
Няма какво да се каже. Поне не веднага. Трябва да си поеме човек дъх.
08 Декември 2016 23:09

И от мен

"Един от Първа..." - изключителна книга от изключителен автор!

На всички от желязната Първа дължим възможно най-скоро връщане на паметните им плочи на мястото им, узурпирано от онова осмокрилото.
08 Декември 2016 23:42
автора
09 Декември 2016 08:07
Dignum laude virum Musa vetat mori (Horatius) - На мъжа, достоен за похвала, Музата няма да позволи да умре

Нищо не знаех за този достоен човек, но виждам, че в Интернет пространството има книгата "Един от първа дивизия" и ще мога да я прочета.
Благодаря, Калин Донков
09 Декември 2016 08:51
Без дъх. Без Думи. За нейно Величество България! За нейните Велики Синове!
09 Декември 2016 10:27
онова осмокрилото
бе не бяха криле май...
09 Декември 2016 12:41
Ех .....
09 Декември 2016 13:20
Само някой като майор Иван Райков ("Случаят Пенлеве" ) да не попадне на форума... Да не забраваме и "Вестовой Димо"...
09 Декември 2016 14:43
Наистина забележителна книга е Един от Първа дивизия:
Куршумът е направил всичко, което е могъл. Най-напред е скъсал двойния шнур на ревлвера, който би паднал, ако ръката не би го здраво държала. Окървавил е дрехите. А нагърдите не зее, просто червенее малка точка, колкото да побере един куршум и да погребе един живот. Трябва да се направи и друга превръзка: куршумът е излязъл от гърба. Едва тук, седнал, разбирам, че съм ранен и на друго място - в китката на лявата ръка, и че куршумът е също излязъл - от дланта. Тежкият удар в гърдите, непоносимите болки в корема отвличат съвсем вниманието ми. Не усещам, а виждам раните си на ръката!

Благодаря, г-н Донков, че ни напомнихте за автора и, Георги Ст. Георгиев
09 Декември 2016 16:51
Дълбок поклон пред паметта на Георги Ст. Георгиев!
Книгата му "Един от Първа дивизия" би трябвало да влезе в училищната програма.

Благодаря за написаното тук, г-н Донков!
09 Декември 2016 19:28
Г-н Донков, поклон за откривателските Ви дух и ревност да ни карате да се гордеем, че имаме такива герои! Не ще избледнеят Вашите усилия! Да ни накарате нас, форумни списователи, да четем - поклон!
10 Декември 2016 14:35
толкова хубаво нещо, толкова красиво - печално написано и така неразбираемо за мен
какво за Бога означава "да живеят за България"? каква е същността на тази цел? какъв е предметът на подобна любов?
заместваш простите неща, заради които живеем хората с една съвкупност, една фикция?
такова нещо съществува ли наистина? не е ли то само литературен образ? а и кой има право да препоръчва това на другите, че и да го изисква?
това не са ли само думи, тестостерон, споменът за война в мъжките гени?
а не е ли войната , която измества ежедневните досадни усилия, ежедневният морал, не е ли индулгенция за всичко - за обикновеността , за неуспеха, за жестокостта - и затова така романтично обговаряна?
чудя се, щеше ли да има толкова войни, ако мъжете не ги обичаха?
10 Декември 2016 17:32
Lillian
10 Дек 2016 14:35


Смело
10 Декември 2016 17:35
чудя се, щеше ли да има толкова войни, ако мъжете не ги обичаха?


ммм, немалко войни са инициирани и от жени, не ли?
10 Декември 2016 18:32
Генри Луис Менкен: Каждому нормальному мужчине порой хочется поплевать на руки, поднять флаг и отправиться резать глотки.

Но Родината не е фикция! Нямам думи от ярост. Вазов е казал нужното.
10 Декември 2016 21:59
Просто не искам да повтарям казаното преди мен от Пенчо бре.
Благодаря, майсторе, че ми отвори очите!
И за това...
10 Декември 2016 22:46
Господ здраве и още дълги години да ви дава, г-н Донков!
Трогателно-тъжно, но колко красиво....
С благодарност и от мен : по някакво щастливо съвпадение - също декемврийски Стрелец.
11 Декември 2016 02:06
Lillian. 10 Дек 2016 14:35
Затуй - да четем горното ("красив изстрел" ) заедно с "Вестовой Димо" и "Случаят Пенлеве". За баланс на емоциите. Няколко общи наброски за размишление:
- Донков пише не само за военната част от биографията на Георгиев; пише за него не само като за войник, но и като за писател (и не само военен писател), и като за човек;
- войната е безспорно зло; трябва да си със сериозни отклонения, за да "обичаш" войната;
- в историята на България има и войни, които са били необходими или неизбежни; т.н. "справедливи" войни, на които мобилизираните са тръгвали ако не всичките с ентусиазъм, поне всичките с разбирането за дълг (1885, 1912);
- Георгиев не е имал близки.
- Премеждията на дядовците и бащите ни заслужават описание, дори когато войните им не са били нито "справедливи", нито "неизбежни"; малкият човек обикновено бива въвлечен във войната по принуда, без някой да го пита; възможно е да се опише участието му - съчувствено да се опише - без това описание да е възхвала на войната по принцип ("Холера", "Те победиха" ); не съм чел книгата на Георгиев - но се надявам тя да е такова описание.

Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД