:: Добре дошъл CommonCrawl [Bot] (Бот)
В същото време броят на щастливите хора в Русия стигнал исторически максимум
Северна Корея, Южен Судан, Египет и Израел били още извън Конвенцията за забрана
Трябва ли да се премахне двойното гражданство?
Да
Не
Нямам мнение
Резултати
СТАТИСТИКИ
Общо 327,988,289
Активни 1,074
Страници 127,233
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Памет и закъснения

Калин Донков
Всеки път при редките ни срещи в последните години от живота си вуйчо ми Нейко заръчваше да потърся стара снимка от някаква отдавнашна животновъдна изложба в миналото. Споменаваше дядо ми, неговия баща и някаква крава, която били завели, вероятно да се... състезава. Минаваше деветдесетте, не беше се съвсем оправил от инсулта и трудно сглобявах мъчителната му реч. Както тези дни разбрах - и погрешно. Мислех, че това е спомен за дядо ми от участие в някакъв преглед на расови животни, в каквито прегледи той е обичал да се представя. Виждал бях такива снимки, имах и една вкъщи, но всичките бяха с коне. С крава - не. Неговите коне бяха хубави, всичките му животни бяха за приказ. Това бе една от многобройните му дарби,



бе земеделец от Господа,



но добитъкът явно му е бил "амплоа". Отивал на пазар, оглеждал стоката и избирал някоя изпаднала, занемарена телица или кобилка - понякога толкова закъсала, че се случвало да преспиват някъде в полето, за да изпъплят пътя до Беглеж. След година-две тези окаяни животни той ги водел вече на изложба: яки, млечни, неудържими. Талант...

Намерих такива снимки от дядо ми, но с крава, както ви казах, нямаше. Разбира се, след смъртта на вуйчо фотографията се откри. Никога не бях изслушвал молбата му до края. Веднъж решил, че я няма, не го оставях да довърши. "Няма я" - прекъсвах го и и той се смълчаваше. Инак, ако бях имал търпение, сигурно щях да разбера, че става дума за съвсем друга снимка, пак с крава, само че с кравата не е татко му, а той самият - дребен ученик, на когото са възложили да я покаже пред комисията. Фотографът е снимал повече добичето, отколкото момчето. Тя изпълва кадъра, дори не се побира цялата: едра, нереално бяла, с красиви лироподобни рога, каквито съм виждал по снимки с азиатски и африкански говеда, само че по-къси. От водача й се виждат върхът на черна ученическа шапка, също черни обувки и незначителен детайл от лицето - трябва да е вуйчо ми, но знам ли. На гърба е написано, че е от изложбата в Дерманци, няма дата.

Къщите в рода ни се закриваха една по една, снимки и документи "постъпваха" в дома ми на части, уж за да не се разпилеят - и точно така се разпиляха. Тази фотография е дошла в някаква кутия, в плик или свитък, била е тук през цялото време, докато вуйчо ми молеше и тъгуваше за нея. Самият той се беше занимавал с фотография цял живот, от всички куфари, чанти и чекмеджета около него до края се сипеха купища снимки. Защо се беше сетил за тая с кравата и защо се бе така устремил към нея в мислите си - бистри и в старостта му, но все пак вече предсмъртни? Ако бях търсил по-старателно, ако го бях слушал с повече душа, може би щях да знам отговора. Сега мога само да се питам.



Тази крава важна ли беше в неговия живот?



Или самият онзи ден, с нещо извън кадъра, имаше някакво място в сърцето му? Или просто пътуването през долината на Вит, с нощта и зазоряването, с предчувствията сред сребърните от роса поля и заблудата, че точно това и единствено това е идващият насреща му живот? Може би се надяваше, че именно след този гаден и несправедлив негов жребий тази снимка ще го върне там, в началото и ще му позволи последен опит отново да сбъдне нещо, което е вярвал, че му се чертае? Един недъгав, дребничък юноша, почти невидим зад царственото животно, но възторжен и доверчив, който на старческия си одър тъгуваше за своя изгубен образ от дните на далечния си старт.

И ето я сега тази фотография - ясна, неомачкана, непожълтяла. Закъсняла. Неразгадаема за всички случайни очи, надлежно зашифрована от смъртта. Много скоро, след мен, тя ще загуби предназначението си, вече няма кой да я разчете. В кадъра няма никакво обобщение, никакъв общовалиден смисъл. Полагащият се към нея коментар би трябвало да е в паметта. Но в чия памет? Милиони такива фотографии блуждаят осиротели,



трагично надживели образите, запечатани на тях



Но само които са дошли до на нас

И все пак фотографската хартия се оказва надежден носител. Други носители на паметта просъществуват кратко, днес човечеството трескаво ги сменя. (Започнало е върху камък, мисля.) Ето, само в наше време: дискети, флашки, CD - изреждат се и се забравят. Все с надеждата да се задържат образ, звук и слово. (И през цялото време някои упорито пишем върху пясък...) И все пак десетилетията, самият въздух изтриват нашите лица и знаци. А ние снимаме, снимаме...

Науката все тъй ще се опитва да намери носителя, годен за вечността. Изглежда ми безнадеждно. Иначе, добър носител е сърцето. То съхранява и възкресява. Но само докато бие.

23
4511
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
23
 Видими 
27 Октомври 2016 20:02
27 Октомври 2016 20:26
27 Октомври 2016 20:44
- За
... Иначе, добър носител е сърцето. То съхранява и възкресява. Но само докато бие...
27 Октомври 2016 20:59
Остават спомените... Докато живеят...
----------------------------
Сайтът на Генек
27 Октомври 2016 21:36

Много скоро, след мен, тя (фотографията) ще загуби предназначението си, вече няма кой да я разчете

За съжаление е така. За страничния човек фотографиятя няма същия емоционален заряд и не може да предизвика спомена за отминали събития и чувства.
27 Октомври 2016 21:41
Уважаеми, господин Донков.
Може би има и фотоархиви в България. Та защо не се обърнете към тях за съдействие...
27 Октомври 2016 22:09
Уважаеми, господин Донков.
Може би има и фотоархиви в България. Та защо не се обърнете към тях за съдействие...


Няма да намери нищо в тези архиви.
В тях не са отразени мислите и чувствата на този ученик , нищо за общуването между човек и животно.
Любов, грижа ,благодарност , човещина ,...
27 Октомври 2016 22:31
Твоят от съседния пазар а моят от Унгария !
Огромни и невероятно красиви!
27 Октомври 2016 23:38
Разплакваш ме!
28 Октомври 2016 00:00
Изгубената България.
28 Октомври 2016 00:33
BuboLechka, 28 Окт 2016 00:00
Изгубената България.


Авторът, мисля, говори за съвест?!
28 Октомври 2016 00:37
*
28 Октомври 2016 07:02
Много е мъчително да пропуснеш да попиташ за нещо, а после вече да няма кого.
28 Октомври 2016 07:20
Нет большей муки, чем воспоминание в несчастье о счастливом времени. - Данте
28 Октомври 2016 11:04
"спокоен като песента навяваща ненужен спомен"
28 Октомври 2016 11:23
И от мен
28 Октомври 2016 23:42
Ликвидираха завода за запаметяващи устройства, но пак се намира къде. Ето Гео в детектор или радиолампа, аз в ученическа барета с монограм.
Обаче и снимките са си хубаво нещо.‌ Дори тъжните. На някои снимки се виждат неща, които не сме видяли тогава.
29 Октомври 2016 01:42
Къщите в рода ни се закриваха една по една, снимки и документи "постъпваха" в дома ми на части, уж за да не се разпилеят - и точно така се разпиляха.

Сигурно и това е съвестта на рода, но изгубена завинаги.
29 Октомври 2016 01:53

Съвестта, BuboLechkа, е субективно чувство.


30 Октомври 2016 14:29
благодаря ти много, Калин Донков

и аз имам страх за паметта и гледам да събера всичко ,което мога от домовете на близките ми, уж да го пазя и да го дам на някого
снимки, покривчици, книги, рокля, която прадядо донесъл на прабаба ми от Истанбул, кенарени чаршафи с дантели, пафти, ютии , шевна машина Singer, керамични вази, стъклени купи, бебешки шапки със синци и малки парички, прекрасният паун върху тюл,който баба ми ушила в девическото училище "Мария Луиза" , модни списания на пралеля ми, всичко !
направих и родословно дърво, стигнах почти до началото на 19-и век
засега никой не е пожелал да има тези неща, да ги пази след мен,но гледам да не губя надежда,
пазя в главата си и много истории за родовете ни, понякога ги разказвам, но виждам, че на следващите им е рано още
01 Ноември 2016 20:49
Калин Донков
02 Ноември 2016 19:41
Сериозно и аз мисля, че става въпрос за памет.
А снимката може да се впише тук. http://www.lostbulgaria.com/?cat=366
02 Ноември 2016 19:51
И понеже наближава задушница си мисля, кой ли ще поддържа семейните гробовете след мен. Тези коита се кремират нямат такива проблеми.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД