Смъртта на момченцето е безспорна трагедия.
Десетки, а може би и стотици като него, обаче, се давят и умират още от миналата година, но без снимки по първите страници на вестниците. Изведнаж се появяват неговите. Както може да се очаква, персонифицирането на ужаса и безумието сграбчва отглежданото в саксии "обществено мнение" на Запад. Помагат му и със заглавия от сорта на "Европа не можа да го спаси" и "Момченцето, което засрами света". Потокът от информации и коментари се превръща във водопад. Но се обсъжда
личната трагедия и какво може да бъде направено за облекчаване на подобни семейства, изпаднали в безизходица. Отново в забвение потъва
основният въпрос - кой, как и защо принуди тези хора да бягат от домовете си. Политическите тъкачи залягат всеки над своята си черга и с печални физиономии заявяват "Повече така не може!". Един от тях, например, е приятелят Му Дейвид. Който преди фотоса на първа страница на Independent не даваше и дума да се издума Великобритания да приеме част от вълната. И О чудо! 12 часа по-късно каза - ама, естествено, ние ще направим своето, ще поемем 10 000 души... В последвалите коментари, включително и на БиБиСи - умерено одобрение и
пълно мълчание за британската роля в предизвикването на хаоса... Кущунствено или не (на самия Камерън почина не много отдавна невръстен син) №10 си прави сметката, че ако продължава да упорства за бежанците, другите от ЕС ще ги отрежат за исканите преференциални реформи в съюза, на които Камерън разчита за предстоящия национален референдум за оставане на британците в организацията. И "поема" 10 хиляди, но ще му ги подбират от бежански лагери в Ливан и Турция, за да не попадне случайно на Острова някой, който да му "благодари" за бомбардировките...
За американските критики за "коравосърдечието на Европа" и информационни кабалистики няма смисъл да се пише.
Мир на праха на горкото дете, чиято смърт също влезе в употреба за поддържане на евроатлантическата фарисейщина.