|
| Георги Дюлгеров |
-----
- В "Буферна зона" има една сцена, в която "Сребърната мечка" на "Авантаж" - най-големият приз за български игрален филм на всички времена - остава захвърлена под дъжда. Какво означава тя: че наградите нямат значение? Че сте затворил тази страница?
- По-скоро размисъл, до който съм стигнал на стари години. Филмът започва с много важни за мен думи на Фелини: "Светът на старостта е свят, който се свива. Малките неща стават големи. Малцина вече са важни за нас, но те пък са много важни." Вероятно суетата, която естествено ни радва на по-ранна възраст, на стари години би трябвало да отстъпи. Не че съвсем отстъпва. Но като преминаваш в отвъдното, наградите няма да ги вземеш със себе си. Човек отива на оня свят гол. Разбира се, наградите са нещо хубаво и особено на млада възраст са и много полезни, защото дават вяра в собствените сили, хората около теб също започват да ти вярват и да те ценят. Но с годините си даваш сметка, че най-важното са онези хора - слава богу, това ми се е случвало, - които след години могат да те срещнат и да ти кажат: абе, аз помня еди-кой си твой филм. Някой след години помни един филм и казва, че за него този филм нещо е значел.
- Филмът ви е пълен с препратки към Фелини, Антониони, Бунюел, Бергман, Трюфо, Тарковски... и Рангел Вълчанов. Те ли са вашите учители?
- Разбира се, не мога да подмина и реалните си учители, но това са режисьори, чиито филми са ме вдъхновявали. На някои съм искал да подражавам, дори съм правил своите младежки опити - смели и нелепи. Тези режисьори обаче не само на мен са повлияли. Те влияеха на света по това време. Киното от 60-те и 70-те години беше много мощна културна вълна, която буквално заля света... За съжаление това вече не се случва. Пак има прекрасни режисьори - например Рой Андершон или Нури Билге Джейлан, но техните филми са маргинални, бутикови. Обществено влияят развлекателните филми, тези, които Вим Вендерс много точно нарича "дъвка за очите". Дъвка за очите, пуканки в ръцете.
- Доколко присъства автобиографичен момент в "Буферна зона"?
- Наистина във филма лежат шест мои съня, които съм си записал. Човек в сънищата си - аз дълбоко вярвам в това - филтрира душата си, своите вини и грехове. Вините на героя са мои вини, греховете на героя са мои грехове. Ситуациите не се случват буквално - никога не съм бил в държава, поробена от талибаните. Но съм бил в подобна атмосфера - на диктатура, когато страхът те сковава и ти не смееш не само да говориш, каквото мислиш, но дори не можеш да пристъпиш въобще.
- Как успявахте в такъв случай да говорите чрез филмите си в онова време?
- Вижте, аз имам съзнанието, че чрез филмите си не съм лъгал. Не съм правил големите компромиси, отвъд които почва нечестното поведение. Аз съм правил, да речем, филм за антифашистката съпротива - "И дойде денят", това е филм, зад който и сега стоя и съм готов да защитавам.
Ситуацията беше парадоксална - страхът ни владееше в публичните изяви; сега е много лесно да излезеш и да говориш, тогава това не можеше да стане. Но пък това, че трябваше да разказваме с езоповски език, стимулираше въображението ни. 70-те бяха много силен период за нашето кино. На власт в културата беше Людмила Живкова. Нямаше забранявани филми, нямаше и нежелани автори. Така се случи, че всички се върнаха на работа: като започнеш от дамгосаните Бинка Желязкова, Пискови; Рангел се върна от Чехия. И всеки правеше филми, към които има склонност. Да, принудата съществуваше, някои се поддаваха, но повечето успяваха да я заобиколят, пак чрез Езоповия език. Да вземем "Авантаж" - за всички беше ясно, че става дума за несъвместимост на героя със "системата". Ала на обсъжданията се говореше друго. Но всички знаеха какво е заложено във филма; знаеха и началниците - те не бяха глупави. Двойният стандарт беше узаконен. С това не искам да кажа, че тази шизофренична ситуация трябва да бъде поощрявана, но можете ли да ми посочите едно общество, в което няма подобна шизофрения? Няма такова. Ние и сега съществуваме в едно време, където шизофренията (но от друг сорт) е застъпена. Уви, такъв е и този век. Може би още от времето на Шекспир е така, защото той е казал "Векът се разломи". XVI век се е разломил! Ето че по реда си минават вече и XX, и XXI...
- Обявихте сегашния си филм като "прощален". Дали не е продиктувано от горчивината, която натрупахте около скандалната сесия за субсидии на НФЦ?
- Това се раздуха доста. Наистина казах, че това е последният ми филм като режисьор в киното - и поради здравословни проблеми, и поради това, че киното, което аз харесвам и обичам, вече няма сериозно обществено въздействие, не е толкова важно за съвременниците. Имам чувството, че темите, които ме вълнуват, едва ли ще развълнуват много хора.
След сесията не пожелах да говоря публично, не ми се иска и сега да излезе, че се оттеглям заради това. Много маниерно би било. Но ми е мъчно, че в България няма традиция на почит към авторитета на вече отиващия си, но създал нещо човек. Ще дам пример не със себе си. Спомнете си как освиркаха Валери Петров в Народното събрание! Спомнете си на какво унижение бе подложен Йордан Радичков в същото Народно събрание! Безславно и някак между другото си замина Ивайло Петров. Христо Христов си отиде ей така. Забравен е Еди Захариев. Забравена е Бинка. А не бива, защото това бяха огромни личности в нашата малка българска култура - значими и важни. На Валери, разбира се, всички взеха да се кланят веднага след смъртта му; но докато беше жив, хейтърството във форумите в интернет беше потрисащо. Мнения, които бяха грубо политикантски, го обвиняваха за неговите леви пристрастия, които апропо той почтено и честно отстояваше. Един човек, който е написал "В меката есен", но и "Импровизация", би било срамота да се отметне: това са идеалите на младостта му.
- Покрай "Буферна зона" е уместно да припомним и дългогодишното ви приятелство и партньорство с Руси Чанев.
- И "Авантаж", и "Мера според мера", и "Буферна зона" са наши филми - на двама ни. Руси е човек с много идеи, повече, отколкото са необходими за филма: моята роля е да ги филтрирам. Той има прекрасното актьорско качество да влиза в образа си през сценария, оспорвайки ситуации, сцени, пробвайки ги. Но влезе ли веднъж - като актьор е много продуктивен, много силен, умее да си върши истински актьорската работа. Актьорлъкът не е само да направиш анализ на образа. Работата е да видиш образа и да станеш образа. Мога да разказвам за него безкрайно, но просто ще помоля читателите да ми повярват: Руси Чанев е актьор от световна класа.
- Какво се случи с вашия проект за Съединението?
- Отнасям се към Съединението с пиетет. Това е едно от малкото исторически събития в България, които ние сме си направили сами въпреки волята на Русия и Великите сили. И вътре личи най-доброто, което имаме като нация. Това е проект, върху който работих през 1984 г. Тогава не се разбрахме със сценаристката Вера Мутафчиева и като се раздуха нашето неразбирателство, се намесиха идеологическите отдели и тръгнаха едни препоръки... Ако трябваше да ги да осъществим, трябваше да заснемем 15 серии. Включително това - да има епизод, в който Цветан Радославов съчинява "Мила родино" - защото нали знаете, че Тодор Живков е предложил "Мила родино" за химн на България? Но какво общо има това със Съединението? Вярно, Радославов се връща за Сръбско-българската война, ама нали тоя филм има структура, има главни герои... "Не се обсъжда."
През 2010-а се върнах отново към тази идея. Голямо удоволствие ми доставяше да се ровя в стари текстове, в публицистиката на Захари Стоянов... особено в прекрасната му книга "Чардафон Велики", която бе забранена преди това. А вътре има такива бижута! Гореща минерална баня, в един басейн са се топнали Захари и компания и съзаклятничат най-сериозно. В същото време един скача с долните дрехи в басейна да си ги изпере, къпейки се... Но когато този сценарий го приемаха в комисията, имаше мнение на някои членове - "това не е вече тема, която хората ще харесат, кой ще разбере този архаичен език".
- Защо киногилдията у нас непрекъснато е раздирана от конфликти?
- Вижте, това е природен закон. Бяхме стигнали до прага на биологическата нетърпимост. Джеки Стоев има един научнопопулярен филм, в който демонстрираше експеримент - в момент, в който бели мишки в инкубатор стигнат до границата на биологическа нетърпимост, почват да се самоизяждат... И тук вече опираме до разбирането от държавниците, че културата не е деветата дупка на кавала и не е само културното наследство, с което трябва да се гордеем - много хубаво, нека се гордеем, - но и реалната културна ситуация, която трябва да се насърчава. Ще припомня именития афоризъм на Чърчил: Втората световна война, Англия харчи страшно много пари за въоръжение. Ми война е! И му казват: дайте да съкратим от бюджета за културата. Чърчил отговаря: "Извинявайте, ако нямаме култура, то какво ще отбраняваме? За какво ще воюваме?"