:: Добре дошъл CommonCrawl [Bot] (Бот)
Ще спре ли Бойко Борисов корупцията в КАТ?
Разбира се. Той може всичко...
Ще я спре друг път...
В КАТ няма корупция...
Не ми пука.
Резултати
След десетгодишно пътуване космическата сонда "Розета" влезе в орбитата на кометата 67П / Чурюмов-Герасименко и изпрати сонда-робот на нея. За пръв път човешки апарат извършва подобна маневра.
Мисията на "Розета" ще продължи до декември 2015 година, а кометата "Чурюмов-Герасименко" ще мине възможно най-близо до Слънцето през август 2015-а. Стабилната в момента орбита на сондата е на около 10 км от кометата.
СТАТИСТИКИ
Общо 219,249,709
Активни 654
Страници 34,734
За един ден 235,726
ИНТЕРВЮ

Вярвам, че ще победи мечтата за едно поумняло, справедливо и човечно общество

Поезията бие по пръстите, когато гледаш през пръсти на работата си, казва големият български поет Валери Петров
Снимка: СЕГА
Валери Петров
----

Известният ни поет Валери Петров наскоро написа коледно стихотворение, което нашият вестник с радост пожела да публикува. Той помоли и да му зададем няколко "въпросчета", за да сподели значими за него напоследък мисли. Зададохме му такива, но поетът с присъщото си чувство за такт и мекота каза, че има повече неща наум. В резултат, след петте или шестте ни разговора, се получи този текст, в който пита ту редакцията, ту поетът, ту вътрешният глас и на двете страни. Само че отговорите, читателю, ни се струват така важни и основателно мислени, че едва ли има значение кой кого пита.

-----

- Драги Валери Петров, човек помни щастието "КОЛЕДА!" от времето, когато е бил дете. Как се чувствате сега, в тези предпразнични дни?

- Малко е различно, разбира се, но сега пък ще съм край елхата с цели четири правнучки, щастливи, както съм бил аз преди почти цял век.

- Чудесно дълголетие, може би учудващо и вас?

- О, да! Но, както знаете, човек не го решава този дребен въпрос, макар той да е по-личен, по-"негов си" от много други. Не съм се надявал да стигна до 92, но щом са ми били дадени... Човек не се отказва от живота - неотдавна по телевизията видях следния весел разговор със столетник от едно софийско село: - Е, сега, дядо, като си на сто и осем години, живее ли ти се още? - Е, па живее ми се. - Е, защо ти се живее? - Е, па да видим, чо че стане.

- Чудесна формула. И при вас ли е така?

- Е, па така е и при мен. Но в моя случай има и друго - работи ми се, създава ми се нещо. Много се оказах работлив, пак за мое учудване. Да, работи ми се. Макар че за изкуството този днешен свят...

- Той не ви харесва много, така ли?

- А на вас, който сте толкова по-млад от мен, харесва ли ви? Боя се да не изпадна в познатото старческо мърморене, но ми се струва, че светът върви на зле. Сега се разкайвам, че сам намекнах тази тема, която бих искал да избегна.

- А защо?

- Първо, защото всичко, което бих могъл да изрека за състоянието на нещата у нас, е добре известно. И второ, защото то "скръб ще бъде, майко моя", а това съвсем няма да върви за предколедния ви брой. Нашенските неща са в немалка степен отражение на ставащото по света. Ако съпоставите периода на научно-техническата революция с немислимо дългия еволюционен период преди него, ще видим, че това чудо, в което имаме удоволствието да живеем напоследък, не е дори и революция, а жива експлозия. Аз си имам една теория и вече се готвех да я патентовам, когато усетих, че мнозина са ме изпреварили.Така че...

- Не, разкрийте я на света.

- Мисълта ми е, че в дъното на всичко е алчността, жаждата за печалба, която заплашва с гибел човешкия вид, и че тя е остатък, дошъл до нас по генен път от пещерното време, когато "разумният човек" е трябвало да трупа запаси храна в борбата си срещу стихиите и тогавашните зверове... Но стоп! - чувствам, че съм на път да хлътна в кръг от теми, които са далеч от моята област.

- Тази на духовното, нали? Тъкмо исках да ви насоча към нея.

- Защото сигурно е и ваша. Въпросът е, че такъв скок, като в техниката, досега не се е състоял в областта на морала и това, което гордо наричаме "човечност", по начало е твърде еластично, а и допуска напоследък и такива рецидиви на зверство, че... При това зверството в нас е "взело на въоръжение", в буквалния смисъл на думата, такива нови средства, че да ти настръхнат косите... ако ги имаш.

- Това пък какво беше - може би проява на известния ви похват да обръщате на смях тъжните моменти?

- Да, и доста неуспешен. Но вие с право ме насочвате към моята, т.е. общата ни област.

- Да, говорете за поезията и нещата в нея.

- Те говорят сами за себе си. Вие сам сте поет и ги знаете тези неща. Тъй като принадлежите на друго поколение, може да не се съгласите с мен по всички точки, но, не се съмнявам, чувствате кризата, която изживява поезията напоследък. Нашата и световната, като при това нашата показва трагикомични черти на папагалство. На какво се дължи това? Ние обясняваме неимоверно спадналите тиражи на стихосбирките ни със спадналия интерес на обеднялата и угрижена публика и към нашия жанр. Обяснението е вярно - този спад е свързан с очевидното духовно оскудяване на хората, но виновни сме и ние, писачите на поезия (а и създателите на изкуство въобще), които често предлагаме на хората неразбираеми продукти - словесни "инсталации", цъфтящи на книжния пазар и често напомнящи Андерсеновата приказка за хитреците шивачи... Лошото е, че цепнатината, разделила нацията ни, преминава (и още как!) през сърцата на хората на културата и това буквално ни разделя на два лагера. Нерядко в спора между традиционалисти и модернисти последните прибягват до спомена за подигравките на френската академия по адрес на първите представители на импресионизма. Но днес пропастта, деляща спорещите, е далеч по-дълбока - според мен става дума, ни повече - ни по-малко, за съществуването на изкуството... Но аз казах "в спора", а тъжната истина е, че двата лагера изобщо не спорят, те просто се игнорират... Ала тази тема е за мен неизчерпаема и ако продължим...

- Все пак кажете как в това "смутно" време избрахте своя път?

- Аз не съм го избирал. Той ме е избрал още от първите ми опити в изкуството. Не ми е удобно - не че не ми се иска - да говоря за себе си. Но вие ме питате и аз трябва да ви отговоря. Като се обърна назад, виждам, че по дългия си път в поезията съм преживял няколко различни етапа и съм плащал някой и друг данък (поради много безкритична вяра, без подлости) на догматичната естетика. Три-четири основни неща обаче са оставали твърди при всички етапи в начина ми на писане: левите мисли и чувства, максималната разбираемост, взискателността към формата в традиционното стихосложение. За левите идеи няма какво много да кажа - те са в мен от родителите ми и приятелския им кръг, от четивата, от БОНСС-а, от жестоката глупост на фашизма, който - казват - не бил съществувал у нас. Стремежът към разбираемост също ми се вижда съвсем естествен: изкуството е контакт, ток между хората. При това аз още вярвам в благотворното влияние на добрата книга върху хората. Вярно е, че широката публика, която се смяташе поне донякъде естетически и общокултурно "превъзпитана", се оказа беззащитна пред ужасното настъпление на освободената долнокачествена литература. Но това - мисля си - само означава, че битката е по-трудна, отколкото сме си представяли. И не отменя дълга ни търпеливо да издигаме вкуса й. Колкото до взискателността ми към формата, тя може би има коренчета в някои педантични черти на характера ми, но има и друго. В изкуството все пак има елемент на игра. Трудно ни е да признаем, че в създаването на "Божествената комедия" е имало нещо сродно с решаването на кръстословица, но това е така. А при игрите успехът е толкоз по-бляскав, колкото по-точно са били спазени условията на играта и колкото по-трудни за спазване са били те. И мисля, че оттук са произлезли нашите терцини, сонети и всички други трудни за изпълнение форми на класическата поезия. Изобщо в основите на поезията лежи един парадокс: стихотворението трябва да бъде неподправен изблик на развълнувана мисъл, който иска спонтанност; и в същото време държи да е спазило цял ред условия, което пък иска труд. Чудото, когато двете изисквания са задоволени, наричаме "раждане на поезия" и то напомня раждането на Атина Палада от главата на Зевса. Ще ви дам за пример текста на една песничка от миналия век: "Щом стигне кръчма, / шофьорът спира / и си заръчва / студена бира." Чудесно, нали! И римите - хубави, и размерът - спазен, и бирата - студена! Нищо не липсва и всичко си има!

- Всичко освен поезия.

- Бърза и вярна реакция. Нарочно измъкнах този пример, за да подчертая строгостта на двете изисквания. В случая съдържанието, уви, не се издига над кръчмата и вие недоволствате. Но и при формата строгостта трябва да бъде висока, иначе чудото пак няма да се състои и сега аз ще недоволствам. Един наш класик казва (преразказвам), че обича в чуждата поезия формалните несъвършенства, защото те му свидетелствали за старанията на автора да преодолява пречките в търсенето на точния израз. Не съм съгласен с него. Как ще решиш кой недостатък на стиха е от старание и кой от мързел или неуважение към изкуството, на което авторът служи?

- И затова сте станали известен с изискания си стих?

- Навярно, но това се дължи не толкова на някаква особена дарба, колкото на придобитата опитност и полагания труд. (Аз съм много трудолюбив, май вече го казах, макар че това не се вписва добре в традиционния образ на поета.) Всичко е резултат на старанието - това, което правиш, да стане по-добро. Поезията бие по пръстите, когато гледаш през пръсти на работата си... Но аз почнах да остроумнича, а май че и да законодателствам. А поезията не търпи рецептурници - тя се прави по хиляди начини и - нещо повече - всеки новопоявил се на полето й трябва да си е открил нов, свой, хиляда-и-първи начин. А по въпроса за взискателността трябва да кажа, че в хода на дългия ми живот строгостта ми към стиха е нараствала. И не се хваля с това, защото малко се плаша от него.

- А как върви работата ви сега? Какво пишете? И на какви теми?

- Пиша стихове, които давам за печат, когато ги намеря за заслужаващи. Тъй като те много често са от реални случки, а животът ми става все по-затворен, то и радиусът на кръга от теми, за жалост, се скъсява. Старая се мислите и чувствата ми да не се капсулират в някои теми - като старостта например, а да приемат по-далечни сигнали.

- А как толкоз години опазвате вдъхновението си учудващо свежо? И кои са ви главните стимули да пишете?

- Благодаря ви за похвалата, но когато ми зададохте традиционния въпрос "Какво пишете?", реших, че сме към края на интервюто, а тези въпроси ни връщат назад и искат от стария човек нови умствени усилия. Преди всичко знае ли със сигурност всеки от нас защо върши някои неща? Така е и за писането. Някои от мотивите ни навярно се крият в подсъзнанието, а осъзнатите са тъй преплетени, едни са достойни, други - не дотам... Мисля, че при мен главните са: необяснимото щастие от самия процес на писането; после суетната радост, когато написаното от теб се хареса и докаже твоята способност; после нуждата да споделиш с някого своите радости и болки... И да не премълчаваме надеждицата - да, има я и нея! - с нещичко от многото изписано да останеш поне за известно време в паметта на хората. (Казвам тези неща, защото съм противник на митологизирането, особено в областта на изкуствата, където нещата са недоказуеми.) После - и далеч не на последно място, как можах да го пропусна! - действа и горещото желание да участваш чрез изкуството си в обществения живот, да внушаваш на колкото може по-голям кръг хора своите убеждения и да им вдъхваш своята надежда в доброто бъдеще.

- А, има я, значи. Въпреки черните мисли, които казахме в началото?

- Какви черни мисли? Тях ще ги изтриете от записите. Има я вярата, разбира се. Ако я нямаше, защо щяхме да пишем и даваме интервюта!

- И вярата в крайната победа на Доброто?

- Да. Не съм ли го казал досега? А е важно. Да, вярвам, че ще победи мечтата за едно поумняло, справедливо и човечно общество. Въпреки краха на последния опит. Защото аз виждам човешката история от древността до днес като разказ за еволюционното развитие на човешкия начин на живеене върху планетата, в което еволюционно развитие революциите са отделни моменти. Опорочената, извратената Октомврийска революция е за мен пореден опит на човечеството да заживее по човешки. Пореден, но не и последен. И си мисля, че големите политолози на Запада, които триумфираха при рухването на Берлинската стена, ако бяха хуманисти, както твърдят, трябваше да леят горчиви сълзи. А отложената победа ще дойде, макар неизвестно кога и навярно не такава, каквато сме си я представяли досега... Ама много съм умен, нали?

- Много.

- И аз така мисля. Само че, понеже съм писател, а не политик, някои "дребни" неща са ми неясни и май такива ще останат. Не че нещо зависи от моя милост, но се колебая например между две линии за следване у нас - от една страна, чувствам, че за да се измъкнем от батака, в който сме, ни трябва национално единство; а от друга страна, нещо не мога да си я представя тази сърдечна дружба между обеднелия селянин или работник и новия пладнешки милионер. (Между другото намислих нова дума - "крокодилър", и използвам случая да я пусна в обращение.) А сериозно говорейки, не съм сигурен, че в този наш разговор съм разсипал много мъдрости. Ако дотрябва, ще поемаме вината колективно. И дано стихотворението, което ви давам за публикуване, пооправи работата.

Честита Коледа на вас и читателите на вестника ви! И дано Новата година открехне за народа ни вратичката към доброто бъдеще!



КОЛЕДНА ПРИКАЗКА

Не бе ми се случвало досега да съм бил
преди Бъдни Вечер така сам и унил,
но този път, както си раздигах книжата,
за да очистя малък кът за елхата,
открих плик неотворен, който - както личеше
от клеймото му - беше
получен през март. Цял препасан със скоч
и с печат "Препоръчано", той на вид бе точ-в-точ
брат на много подобни без всяко съмнение,
съдържащ поредната "стихосбирка за мнение"...
И така се оказа... Но, зачел се в писмото,
още в него самото
почувствувах някаква интонация, нова
за писмата от този род. И пак нещо такова
още в първите стихове подир миг ми се мярна
една малка подробност удивително вярна,
и след още три - четири находки такива
вече питах по жицата една, явно щастлива,
учителка в пенсия от комплекс "Мусагеница",
дали всички в комплекса им само музи и гении са,
та така са го кръстили. И за свойта вина
че тъй късно обаждах се, си изпросих една
опрощаваща дума и предрекох й щедро
успехи на едро.
При което със слух
изтрениран я чух
- учителка уж, а като ученичка -
да преглъща, да прави при някоя сричка,
един мъничък стоп,
един трогващ синкоп...
И тъй весело,
мило
всичко бе се
развило,
че беше отнесло
от мен всичко унило -
един квант добринка
бе направил така,
че снегът вън танцуваше, бял и приказно млад,
и разкошна елха беше целият град,
и аз виждах й блока, и апартамента й
беше станал по-празничен... Но и при мен тъй
всичко беше по-коледно... Станал даже по-ярък
поради закъснението, моят скромен подарък
- малка мека пътека
от човек към човека -
ми бе върнат обратно в нежен акт на обмен:
бях го мислил за нея, а той бил и за мен.
-----------------
294
16165
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
294
 Видими 
21 Декември 2012 19:27
Валери Петров!!!!
21 Декември 2012 19:30
На добрия Човек - с доброта! Весела Коледа!
- малка мека пътека
от човек към човека -
ми бе върнат обратно в нежен акт на обмен:
бях го мислил за нея, а той бил и за мен.
21 Декември 2012 19:51
Цял препасан със скоч
и с печат "Препоръчано", той на вид бе точ-в-точ
Аааааа, не, това е всичко друго, но не и поезия. Онова за бирата и шофьора по става.
21 Декември 2012 20:01
.
21 Декември 2012 20:25
Поете За съжаление уважаеми Валери Петров,прекрасните леви идеи бяха съсипани от едни алчни леваци.Дано експлозивно се развият и духовното и доброто у човека.Сполай ти!Бъди ни здрав и бодър още много,много време,защото СЕГА имаме най-голяма нужда от теб и сродни на теб души.
21 Декември 2012 20:39
Вярвам, че ще победи мечтата за едно поумняло, справедливо и човечно общество


"... предрекох й щедро успехи на едро ..."

На ... мечтата. Ако се питате, де.
21 Декември 2012 20:40
ама това за стихотворение ли се счита?
за смъртта на сталин е написал къде къде по хубави стихове. направо разплакват
21 Декември 2012 20:49
Без да има смисъл, апелирам да си спестявате пошлите коментари, когато става дума за едно ... национално съкровище. Японците така наричат даровитите си майстори. Във всяка област на създаването. Ако не за друго, уважете един близо столетен живот и мъдростта му. След всичко живяно, този човек раздава ... доброта. Уважете я. Защото тя няма форма, която да осъдите. Понеже е над формата.
21 Декември 2012 20:59
21 Декември 2012 21:05
Firmin, единственото пошло нещо на тази страница (поне дотук), са римите на "творбата" Коледна приказка. Нямам нищо против сантиментите (аз самият съм много сантиментална натура), но има неизкушени читатели, които може и да повярват, че написаното е поезия. А то не е. Медиите все пак трябва да сеят просвета, освен всичко останало, нали така?
21 Декември 2012 21:08
Бих, разбира се, приел и демонстрирал известно великодушие по отношение на възрастта на титуляра, ако поне ранните му творби бяха поетични. Но ето на какво попаднах:
КОЛИ ПОД ЗВЕЗДИТЕ
Във Балкана, хей там, от двете бичкиджийници стари
слиза стръмно към селото старият букьовски път
и по него към тъмното, с пресни дъски натоварени,
седем скърцащи, скърцащи дълги коли се редят.

Най-подире, с последната, слизат надолу коларят
и един другоселец учител, застигнат в нощта.
И двамината пушат и в дългият път разговарят
за звездите, света и за други учени неща.

„Ти ми думаш, но аз ти не вярвам на думите още.
Та тъй казваш за Млечният път, от звезди, значи, цял.
А ний знаем си: господ замесвал в небесните нощви,
Духнал вятър и ситното боже брашно разпилял.”

А пък онзи, учителят, само мълчи, не говори
и внимава как стария тежки думи реди,
и лежи връз дъските, и гледа унесен нагоре,
а пък горе: милиони, милиарди, билиони звезди...

И проскърцват, проскърцват във равен напев колелата,
и полъхва на топло от едрия, тъмен Балкан,
а пък черният въздух мирише на клей от гората,
на треви, на сурово дърво, на тютюн и катран.

И наоколо всичко е тъмно и черно-красиво:
и Балкан, и коли, и дъски, и човеци, и път,
а най-черни изтежко пристъпват косматите биволи
и очите им, едрите, с лошото бяло лъщят.

ЗАГУБИ
Тъй, както драсках си, и ето,
насред започнатият стих
във сгъвката на канапето
забравени неща открих.

И мисля си, загледан нямо
към инак веселия свод,
че може нещо по-голямо,
по-ценно в нашия живот

да е успяло да се скрие,
загуби, мушне, изпари
и неговата липса ние
да не усещаме дори...
Бичкиджийници?! Бичкиджийници??? В стихотворение?!? Канапе??? Дъски?!?
21 Декември 2012 21:10
Ако трябва да бъда докрай обективен, образът на града като елха ми хареса, като се изключи лаичното "разкошна".
21 Декември 2012 21:14
малка мека пътека
от човек към човека

Хубаво е,че си имаме Валери Петров.
21 Декември 2012 21:20
.
21 Декември 2012 21:23
има и едно любовно за водопроводчика как нали жена му. и за шишарката на пътеката. как може изобщо да се публикуват такива кичове.
какво национално съкровище. та той не е българин, евреин е.
21 Декември 2012 21:25
Не съм съгласен. И мога да ти приведа хиляди доводи.
21 Декември 2012 21:25
Последното ми беше към Boatswain Spyder.
21 Декември 2012 21:28
Техничарите бутат неуморно напредъка. Хуманитарите нещо я оплескаха. Макар много от тях да станаха проектанти, работят по проекти де. Презентации, сешъни, н'ам кво, налапаха се с чужди думи. На най-талантливите им иде по-лесно да пишат и пеят на един чужд език. Напредък голям. Бе европейци, че и отгоре.
21 Декември 2012 21:31
Авторските неща на Валери Петров, в по-голямата си част са бръщолевения, ако мога така да се изразя. Почти всички останали поети от неговата генерация, и малко преди него, са истински поети: Вутов (Вутимски), Геров, Пейчев, Пенев, Вапцаров, разбира се, и много други.
21 Декември 2012 21:33
ХОТЕЛ


Аз се качвам по старите стълби със червени килими,
с перила от дърво, от желязо, на всеки завой - огледало.
В тъмнината оглеждам се аз, ръцете, челото - сини, тъмни,
високият дръст, мойта дреха и палтото от слънце и прах пожълтяло.

Почуквам полека на свойта врата, отварям, а вътре е тихо.
Посреща ме с кротко лице моят собствен портрет от стената.
От прозореца, ето, пердето добродушно ми кима.
Часовникът спрял, двете рози увехнали във вазата.

Аз седя на прозореца, осветен от далечен фенер.
Комините - черни, луната - пламтяща във мрака.
Хилави кучета долу на тъмния ъгъл задрямали.
Черно е в къщите, черно - в небето, в моята стая.

…Откъде съм дошъл в този стар и затънтен хотел?
От коя ли страна, през кои океани и залези?
- Аз не знам. Но в нощта ме терзае жестоко носталгия:
вървя ли, мечтая ли, плача ли, аз съм тук - другоземец ли?

Аз говоря навярно на някакъв непознат и забравен език.
Може би прадеди са ми инките - жреци от загадъчен храм.
Аз не знам. Аз не знам. Тук луната седи на комин.
Двете рози увехнали във вазата. Тихо е. Във хотела съм сам.
Вутимски
21 Декември 2012 21:34
НАЙ-ХУБАВОТО

Най-хубавото на смъртта
е туй, че идва ненадейно.
Поемаш въздух със уста
и се унасяш постепенно.

И постепенно става леко
на мозъка ти разрушен,
че тръгваш много надалеко
и все ще стигнеш някой ден.
Геров
21 Декември 2012 21:35
ДАЛЕЧНО ПЛАВАНЕ


На Никола Мавродинов

Ти често в есенните бегли дни
стоеше тук на камъка, изгладен
от време и вълни,
и твоя поглед чезнеше във хоризонта.
Безсилно слънце милваше ръката ти
със белези и хълмчета корави от веслата,
с тъмнеещи реки от бавна кръв.
Зовеше твоя залив, очертан
с гори от бронза стар,
но ти стоеше неподвижен, слян със камъка,
а твоя поглед чезнеше все там във хоризонта.
Приспало кораби и ладии,
огладило най-тънките си гънки,
морето идваше при теб.
То чуваше как бие тъй полека,
съвсем полека твоето сърце
и ти говореше, угрижено снишило глас.
Над вас лениви гларуси
пронизваха простора ведър,
а ти се разговаряше с морето.
Във дългата беседа
изплуваше голям самотен кит,
над мачтите притихваха пасати
и жълти тигри дебнеха в тръстиките
край мрачните тропически реки.
С метална неподвижност се изрязваха
високи палми в зноя,
гасяха бури пламъка спокоен на южните звезди,
в безумна лунност тънеха лагуни,
колибри светеха -
и трепкаха с хриле върху палубата
сребристи влажни риби.
О, твоя кораб беше тъй далече!
О, тъй далеч бе твоя кораб, влюбен във безкрайността!
И странните названия
Баб-Ел-Мандеб, Валпарайзо, Гваделупа
звучеха като заклинания,
в които се откриваше света
без разстояния, без граници!
Как продължителен бе този разговор с морето,
като далечно плаване,
като завръщане в далечното отечество.
Когато потъмнееха скалите
и влажни сенки спираха на кея,
с далечността във себе си -
ти тръгваше, взел сбогом от морето.
Морето те обичаше, но ти -
ти повече обичаше морето
и твойте стъпки нивга не отвеждаха
отвъд дълбоко синята черта,
навеки свързала сърцето ти със хоризонта.
Крайбрежната позлата се топи.
Ноща е близко.
Ниско над водата
денят се мярва за последен път
с безжизнената чиста бледнина
на близката си смърт.
Трепти денят на чайките с крилата
всред есенния безпощаден мрак
и ти, моряк, не ще се върнеш вече.
Последния попътен вятър вее
и в залива небето се издува
като огромно корабно платно,
над твоя камък стръмно се люлее
последната, най-тъмната вълна,
и ти ведно със нея ще отплуваш
в посоките на безпределността.
Иван Пейчев
21 Декември 2012 21:37
Вятър

В мрачините стремглаво политнал,
с остър писък разсякъл просторите,
разлюля моя дом като кораб
и разтърси могъщо вратите.

И с корава ръка по стъклата
побеснял блъсна лудо прозореца
и прозореца с трясък разтворил,
вътре втурна се бурният вятър.

Като острия смях на безумен
се разсипа стъклото в следите му
и зимния студ на горите
бясно вятърът хвърли върху ми.

По стената развя като знаме
и размята високо завесата,
и от бялата свещ ми отнесе
като жълт и повехнал лист пламъка.

Аз издигам с проклятие ръцете си
и те срещам със тежко проклятие,
повилнял и стремителен вятър,
в леден пламък превърнал сърцето ми!
Атанас Далчев
21 Декември 2012 21:38
Вапцаров и Пеньо Пенев няма да помествам, че ще стане мътна и кървава.
21 Декември 2012 21:43
Допускам,"Далечно плаване" да е посветено на кдп Николай Мавродиев, една от морските легенди на Бургас. Що е до дебата, подир Дядо Вазов, Валери е вторият връх в авторската ниша на Българската народна поезия...
21 Декември 2012 21:49
апелирам да си спестявате пошлите коментари, когато става дума за едно

Не "апелирай", ами слагай
Подпис ...
Печат ...
Одобрявам,
Председател на ППО...
21 Декември 2012 21:57
Всичко е резултат на старанието - това, което правиш, да стане по-добро.

Старанието е висшата форма на интелигентността.
Защо обаче, у нас "старателен, интелигентен", са синонимите на "неудачник, пренебрегнат"?
21 Декември 2012 22:14
.
21 Декември 2012 22:15
христо фотев
21 Декември 2012 22:18
Христо Фотев
21 Декември 2012 22:18
Високоуважаеми г- н Петров,
Вие сте ни дали толкова много с творчеството си, че следвайки личния си към Вас дълг,
Ви предлагам просто и вярно обяснение на политическата ни действителност.
Наистина е просто :
А/ Историческата роля на социализма е да усъвършенства капитализма
Б/ Днешният български капитализъм има безброй пороци - невежество, мързел, социална нечувствителност
В/ Но защо, днешните български социалисти рушат капитализма ни? Вместо да го подобряват?
21 Декември 2012 22:23
има велики евреи-пастернак, дунаевски, блатер, но този на снимката не е от тях.
21 Декември 2012 22:24
ЛИСТАТА КАПЕХА В ЧЕРВЕНО...


Листата капеха в червено озарени.
На "Морска" - улица с печално реноме,
ти спря до мене и над мене - срещу мене -
сърцето ми преряза с рязко "Не".

Сърцето ми бе в свойта първа сила.
Не беше бившо то както сега.
На всички пролети събрало хлорофила
се пръсна то - позеленя снега.

Благодаря за твойто рязко "Не" любима.
Ти, моя болко, първа ти - мерси.
И тая първа, скръбна радост че ме има
в страни - от космоса на твоите коси.

А ти - ти влезе с другия спокойно в ресторанта
където светеха бутилките с вино.
Излезе после и се смееше пияна
и той те облада в едно "Рено"
Ето едно скромно стихотворение на Фотев, споделящо и то греха да използва простонародни или непоетични думи (реноме, ресторанта, хлорофила). Но го прави изключително уместно, като по този начин прави "хулиганизма" на творбата по-ярко изразен.
21 Декември 2012 22:28
Хубави думи, поете!

Хм... първото, което се сетих от В. Петров беше това:
Тъжно

Туй, което си знаем,
че ни чака, уви
,в своя вид осезаем
днес пред мен се яви.

Кабинетът ми има
лете хладен уют,
но през цялата зима
бе затворен от студ.

Днеска в него случайно,
зъзнещ вмъкнах се сам.
Гледам: фикусът тайно
клон покарал голям,

бутнал пълната ваза
и направил беда -
един том на перваза
бе пропит от вода.

И в студа, в тишината
аз се спрях изумен:
значи, могат нещата
да се случват без мен!
21 Декември 2012 22:29
как страшно светеха, и нежно
гърдите во от сол и сън...
...
...
не съм готов. забравям всичките си думи
и онемявам от любов.

цитирам по памет...

умря в мизерия, а този на снимката го направили академик.
21 Декември 2012 22:35
Пошъл,


Решим,
что все
по-своему правы.
Каждый поет
по своему
голоску!
Разрежем
общую курицу славы
и каждому
выдадим
по равному куску.
Бросим
друг другу
шпильки подсовывать,
разведем
изысканный
словесный ажур.
А когда мне
товарищи
предоставят слово -
я это слово возьму
и скажу:
- Я кажусь вам
академиком
с большим задом,
один, мол, я
жрец
поэзии непролазных.
А мне
в действительности
единственное надо -
чтоб больше поэтов
хороших

и разных.



Валери Петров, бъдете прекрасен и различен от пошлостта и през Новата година и много следващи!
21 Декември 2012 22:39
america1332002, поезията е по принцип самотен занаят. И‌ неблагодарен. Видиш ли богат/признат поет, провери още веднъж, за по сигурно.
21 Декември 2012 22:39
Българинът рядко чете поезия, но е много критичен. Изявените поети са със собствен стил и се запомнят.
21 Декември 2012 22:41
Може би прадеди са ми инките - жреци от загадъчен храм

Може би...
Но, заедно с маите и комунистите, ще бъдат актуални след хилядолетия
21 Декември 2012 22:43
Думи, думи, думи. Споменат е БОНС, но не и Той.И отново нищо за Христос. Нищо за християнскате завети, на този светъл празник. Що така?
21 Декември 2012 22:53
поезията е по принцип самотен занаят. И‌ неблагодарен. Видиш ли богат/ признат поет, провери още веднъж, за по сигурно.

С контролен изстрел, предполагам

Днес,
е лесно да измисляш стихове.
Свободни сме
21 Декември 2012 23:03
С контролен изстрел, предполагам
Ама как ти идва отвътре, а?
21 Декември 2012 23:04
щурчо, хубава и уместна ремарка. Не за всички хора по света Христос е това, което е за нас, християните.
21 Декември 2012 23:06
А има и едни батковци, на които дори и връзките на обувките не можем да завържем
I see the boys of summer
Where once the twilight locks
A process in the weather of the heart
Before I knocked
The force that through the green fuse
My hero bares his nerves
Where once the waters of your face
If I were tickled by the rub of love
Our eunuch dreams
Especially when the October wind
When, like a running grave
From love's first fever
In the beginning
Light breaks where no sun shines
I fellowed sleep
I dreamed my genesis
My world is pyramid
All all and all
21 Декември 2012 23:10
А мне
в действительности
единственное надо -
чтоб больше поэтов
хороших

и разных.

Уважаема Дорис!
Комплименти,
за смелостта да цитирате Маяковски
21 Декември 2012 23:22
А има и едни батковци, на които дори и връзките на обувките не можем да завържем
I see the boys of summer
Where once the twilight locks

Пошъл,
Имам предимството да съм илитератът във форума.
Затова питам най- учтиво : "Какво трябва да чета от Дълън Томас?"
21 Декември 2012 23:33
внимателен, нищо не трябва да четеш. Ако искаш, отиди тука Натисни туки намери нещо, което да ти хареса.
21 Декември 2012 23:38
Внимателният, не се прай на мотика, а вземи прочети "Балада за контра-адмирала"!
Не се майтапя... точно за теб е!
21 Декември 2012 23:49
.
22 Декември 2012 00:04
И поеше отново светите хора
От инстанция перва во инстанция втора,
Докле накрая била назначена
Нарочнеше комисия от 20 члена.
И словото взел един зело почтен
Редовний член
На Съюза на византийските художници,
Секция „Чертожници”:
- Таз
Буква „Аз”...
Не знам според вас,
Но за мен е такваз...
Някак сякаш избива
Против колектива.
Според мен тя не бива
Во очах да бие,
Сиреч, пò ще отива
Не „Аз”, а „Ние”.

- А туй „Буки”, туй „Буки”
Кому нужно е туки! –
Рек друг един уж
Върло праведний муж
От Съюза на византийските писатели,
Секция „Изпатили”. –
Нежели „Буки” аз мисля: какво
Пречи нам сложити друго дрво,
Ибо след нашата сечна програма
Вече буки в Панония, кажи-сечи, няма.
И смисъл добива и не зле се слива,
Вместо „Ние – Буки” да е „Ние – Слива”.

- Това „Ние – Слива”
Ест находка щастлива –
Чул ся тогаз
Третий глас, -
Но остава пред нас процедурний вопрос.
И воименно тоз:
Обсуждаючи знаци един после друг,
Каков точно ред будем следвати тук!
- Каков може да буде! – возклицают отвред. –
Каков освен просто азбучний ред!
- Но по что ще познаеме ний отнапред
Каков ще буде сий азбучний ред,
Когато за ред он ще буде приет
Едва щом приемем вси букви подред!?... –

Слушайки братята Кирил и Методии
С какви методи
Се спорът води,
Гледали стреснати и омърлушени.
(Вж. Фреските Борис-Ангелушеви.)


Някои форумци май наскоро са открили, че балерините също какат, и това откритие се е отразило неизгладимо на ранимите им психики. Предполагам, че те поемат само нектар и амброзия, затова, ако нямат нещо напреко, да отидат при изворите на тези благини, а на нас, дато сме чували за бичкиджийници без да припадаме, да ни оставят Валери Петров. Национално съкровище си е!
Абе няма ли толкова останали места за пазачи на фарове, че всичките се преквалифицират на литературни критици?
Господин Петров, благодаря ви за примера!
... Има непоказани мнения ...
Дай мнение по статията