|
Изобщо в края си той представляваше удивителна гледка: рак с метастази, инфаркт, блокирало храносмилане. И напълно запазен мозък и воля. Не само ум, казвам, а мозък, с всичките му атрибути: зрение, слух, говор. Дай боже всекиму.
Но не си отиде щастлив, макар че и семейството му е прекрасно, и децата, пък и внуците са добре.
Защото имаше нещо много противоречиво в цялото присъствие на този човек в живота ни през последните 12 години. Но преди това трябва да отбележа, че Дертлиев бе единственият възрастен човек, който влияеше върху нацията ни и чиито думи имаха някакво значение за България.
Противоречието си е противоречие и то не е драма само на Дертлиев, но и на България: това е родилото се на наша земя противоречие между Демокрация и Ляво.
1.
В съзнанието на нацията ни Петър Дертлиев възникна по време на Кръглата маса. Тогава стана нещо като мит: просто защото той не поляризираше нацията, харесваше се и на червените, и на сините. Беше си поставил задача, която и той, и страната така и не можаха да решат - да не се разцепи, да не се окажем две нации.
Такова е началото на драмата му. Политическите елити с всички сили се стараеха да легитимират себе си чрез биполярния модел. Затова и провалиха кандидатурата му за президент. Затова ставаше все по-харесван и все по-слаб.
Вторият исторически момент на Дертлиев е свързан с конституцията. Без него просто нямаше да я има, а може би нямаше да има и граждански мир у нас. Той не допусна да се разпадне конституционното мнозинство във ВНС и заплати за това двойна цена: превърна се в "Дертлилов" в очите на сините; и в средство в очите на тогавашната БСП. (Която жестоко го употреби още месец след подписването на конституцията - даде синята бюлетина, а с това и властта на "истинското" СДС, т. е. на Филип Димитров и компания. Тогава БСП предпочете модел на унищожаване на центъра само и само двуполюсният модел да не получи алтернатива. Тъкмо в този епизод между другото в съзнанието на нацията ни се появи още един бъдещ герой - Жан Виденов.)
Третият исторически момент на Дертлиев е свързан със събирането на левите в Лесидрен през 1997 г. Режимът на Виденов беше рухнал позорно, лявото беше унизено докрай. Дотам, че правителството на Иван Костов снизходително подпомагаше лявото изобщо да оцелее: например спасявайки вестник "Дума" от фалит.
Тогава Дертлиев дефинира единствения възможен път за левите: преодоляването на стогодишния скандал, преодоляването на базовото разцепление на "тесни" и "широки", на бивши комунисти и бивши социалдемократи.
Един процес, който ще трае години след смъртта му и ще играе огромна роля в живота на България.
2.
Три исторически събития. Кръгла маса. Конституция. Лесидрен. Три появи на сцената на българската история. Какво повече може да се пожелае на едно политическо животно, каквото до мозъка на костите си и буквално до последния си дъх беше Доктора? Защо не си отиде щастлив?
Отговорът е: положението на обикновения човек. Хората, полазили кофите за боклук. Унижението на човека на труда. Той беше един от много малкото наши политици, които почти не говореха за политически отношения, а за човека на труда. За неговата ситуация и шансове. Това бяха така наречените от него "четири истини на бабичките". Беше срещнал някакви бабички, които му бяха казали какво са загубили от падането на социализма: "1) Че изучихме децата, 2) Че направихме къщи, 3) Че на лекар се ходеше безплатно, 4) Че пенсията стигаше."
И Дертлиев - с всичките си лагери и репресии от ДС - реално съжаляваше за социализма на обикновените българи! Беше достатъчно силен човек, за да види драмата си (и драмата на България естествено): че платихме свободата с цената на живота на малките, беззащитните, слабите.
Това е, което истински го мъчеше - че цената на българската Демокрация се оказа жертването на Лявото!
Само си го представете за един социалдемократ: разкъсването, напрежението между "социал" и "демократ".
3.
Критикуват го за непоследователност. "С тия ли си, с ония ли си?", "Стига си ходил ту наляво, ту надясно!", "Определи се, за Бога!"
Крайно несправедлива критика.
Дертлиев се мъчеше да придаде на България уникална траектория, която да позволи да стане демократична, без да смаже живота на малките хора. И това усилие именно изглеждаше като шикалкавене в очите на противниците му.
А между другото всички истински грешки на Дертлиев са свързани тъкмо с отклонения от тази линия. Не е хубаво да се говори за грешки на покойник, но Петър Дертлиев е достатъчно голяма височина, за да го уважим, без да спестяваме лошото. А истината е, че всеки път, когато се опитваше да се прави на нещо, да хитрува, Дертлиев бъркаше и губеше.
И когато вместо да прави "трета сила", той взе да се състезава с Желю Желев "кой е по-десен и по-антикомунист" (и сбърка, това му струваше Президентството). Второ, когато, вместо да обяви война на СДС, той взе да се прави на СДС-център (и това му струваше влизането в Парламента). И, трето, когато след Лесидрен се уплаши да не го "пришият" към БСП и формулира някакви временни "две писти". И това му струваше забавяне на възникването на Нова левица, на която беше единственият възможен естествен лидер.
4.
Аз, обратно на критиците му, мисля, че политическият живот на Дертлиев е може би най-последователният в новата история на отечеството.
Това всъщност е една и съща задача, която той се мъчеше да реши:
На Кръглата маса искаше да остане единна нацията.
Не беше възможно.
После се опита да направи Център.
Не му дадоха.
Накрая посвети силите си да изгради нов Ляв субект, който да защитава слабите и малките, губещите от правилата на играта.
Не му стигна времето.
Защо казвам "една и съща задача"? Защото това има общ знаменател - "власт за хората, за обикновените хора".
Затова той нито веднъж не влезе във властта! Нито веднъж, а можеше да бъде каквото си поиска: президент ли, министър-председател ли, министър ли...
Тук, разбира се, му помогна и чисто личният факт - че беше абсолютно почтен и че материалната страна съвсем не го интересуваше.
Така си отиде, с непомерното усилие да съедини и Ляво, и Демократично, безсребреникът Петър Дертлиев.